Сега щеше да му бъде предложена нова форма, под която да се изплати. За Скофийлд беше без съмнение, че тази форма щеше да бъде предложена, но дали щеше да бъде приета, беше нещо съвсем различно. Въпреки това, нито едно от двете нямаше да се случи, ако Роджър Саймъндс знаеше, че той фигурира в списъка за унищожение във Вашингтон. С изключение на дълговете англичанинът гледаше на работата си сериозно; в съвестта му нямаше място за хора като Квеч или Филби. Още по-малко от един бивш убиец от „Консулски операции“, превърнал се в платен атентатор.
Брей искаше Саймъндс да уреди една лична конфиденциална среща между него и английския външен министър, Дейвид Уейвърли. Срещата обаче трябваше да бъде уговорена, без да се споменава името на Скофийлд — британският агент би се оттеглил, би отказал напълно, ако научеше, че Вашингтон го преследва. Скофийлд знаеше, че ще трябва да измисли някакъв приемлив мотив, а още не беше измислил такъв.
Той излезе от станцията на метрото и се вля в тълпата пешеходци, вървящи по „Странд“. При Трафалгар скуеър пресече широката улица, смесвайки се с тълпите в ранната вечер. Погледна часовника си. Беше шест и петнадесет, седем и петнадесет в Париж. След трийсет минути трябваше да се обади на Тони в нейния апартамент на „Рю дьо Ба“, имаше телефонна централа на няколко пресечки от мястото, при Хеймаркет. Нямаше да бърза за там, щеше да спре и да си купи нова шапка и яке. Мъжът от ЦРУ щеше да даде точно описание на облеклото му; беше наложително да го смени.
Той беше със същата грейка, която беше носил в Корсика, и със същата рибарска шапка с козирка. Остави ги в съблекалнята на един от магазините на „Данс“, купувайки си тъмно вълнено яке „Макинол“ и една ирландска шапка, чиято мека козирка се спускаше над челото му, хвърляйки сянка върху лицето му. Той отново продължи на юг, този път по-бързо, като, за да скъси разстоянието, мина по тесните криволичещи улички, водещи към Хеймаркет.
Плати на една от телефонистките на гишето в централата, получи кабина, влезе и затвори стъклената врата, надявайки се, че е достатъчно плътна. Беше седем без десет. Антония трябваше да чака при телефона. Винаги си оставяха по половин час толеранс поради натовареността на линиите; ако той не успееше да й се обади до осем и петнайсет парижко време, тя трябваше да очаква следващото повикване между единадесет и четиридесет и пет и дванадесет и петнадесет. Единственото условие, за което Тони настояваше, беше да се чуват всеки ден. Брей нямаше нищо против; той беше излязъл от гроба и беше открил нещо много ценно за себе си, нещо, което мислеше, че беше загубил завинаги. Можеше да обича отново; вълнението и очакването се върнаха при него. Гласът й го караше да усеща топъл прилив на кръв, докосването на ръката й беше пълно с топлина. Той беше открил Антония Гравет в най-неподходящото време в своя живот, въпреки това тя донесе смисъл на живота му, нещо, което не беше чувствал в продължение на години. Искаше да живее и да доживее до старини с нея. Беше толкова просто и човешко. Той никога не беше мислил за старините си преди това; сега беше за първи път.
Ако Матарезе допуснеха това.
Матарезе. Международна власт без профил, лидерите му бяха мъже без лица, които се опитваха да постигнат нещо, но какво?
Хаос? Защо?
Хаос. Скофийлд внезапно беше поразен от коренното значение на думата. Състоянието на безформена материя, на безцелно движение на телата в пространството, преди сътворението. Преди редът да беше въведен във Вселената.
Телефонът иззвъня; Брей го вдигна бързо.
— Василий е тук — каза Антония.
— В Париж? Кога пристигна?
— Днес следобед. Ранен е.
— Лошо ли?
— Вратът му. Трябва да му се направят няколко шева.
Имаше кратка пауза на телефона, явно беше подаден или взет.
— Той трябва и да поспи малко — каза Талеников на английски. — Но имам първо да ти кажа няколко неща. Няколко предупреждения.
— А какво стана с Ворошин?
— Запазил е само буквата В от името си поради практични, макар и глупави цели. Станал е Верахтен, в Есен. Анзел Верахтен.
— Заводите Верахтен?