Мъжът се скова, когато Скофийлд приближи; ръката му бръкна под палтото.
— Тревогата е отменена — каза Скофийлд, докосвайки скритата под палтото ръка. — Трябваше да ти предам това; трябва да ме изведеш оттук, но първо трябва да се обадя по телефона. Той ми даде един номер. Надявам се, че ще си го спомня.
Убиецът с хлътналите бузи остана неподвижен, безмълвен. Скофийлд отиде обратно до телефона на стената.
Десет и четиринадесет и петдесет и една секунди. Девет секунди до края. Той се намръщи, като че ли се опитваше да си спомни някакъв номер, вдигна телефона и набра. Три секунди след десет и петнадесет. Чу отекващия звук, който последва в прекъсването на звънеца; електронните апарати бяха задействани. Той пусна монетата.
— Трябва да говорим бързо — каза той на Роджър Саймъндс. — Откриха ме. Имам проблем.
— Къде си? Ще ти помогна.
Скофийлд му каза.
— Просто изпрати две полицейски коли, редовната полиция ще свърши работа. Кажи им, че има някакъв инцидент с ИРА, че вероятно е поставена бомба. Това е всичко, от което имам нужда.
— Записвам си го. Те тръгват.
— Какво стана с Уейвърли?
— Утре вечер. Къщата му е в Белгрейвия. Разбира се, аз трябва да те откарам.
— По-рано не може ли?
— По-рано? Господи, човече, единствената причина, поради която е толкова скоро, е, че аз ръководих един меморандум в адмиралтейството. Същата тази митична конференция, на която трябваше да присъствам снощи. — Брей искаше да заговори, но Саймъндс продължи. — Между другото, ти си прав. Било е отправено запитване, за да проверят дали съм бил там.
— Беше ли се прикрил?
— Казали на обаждащия се, че конференцията не може да бъде прекъсвана, че ще ми бъде предадено съобщението, когато тя свърши.
— Ти отговори ли на обаждането?
— Да. От адмиралтейството; час и десет минути, след като си тръгнах от теб. Събудих някакъв бедняк в Кенсигтън. Подслушване, разбира се.
— Значи ако си се върнал там, те са те видели как излизаш от сградата на адмиралтейството.
— От добре осветения главен вход.
— Добре. Не си използвал името ми пред Уейвърли?
— Използвах друго име, не твоето. Освен ако разговорът ти не е изключително плодотворен, върху мен ще се струпа голям гаф.
Очевидният факт порази Брей. Играта на Роджър Саймъндс беше успяла. Матарезе го бяха заловили в ресторанта на Айдс Бридж, въпреки че Уейвърли му беше уредил поверителна среща тридесет и шест часа по-късно. Значи никаква връзка не беше направена между срещата в Белгрейвия и Беоулф Агейт.
— Роджър, по кое време утре вечер?
— Около осем. Аз трябва да му се обадя първо. Ще те взема около седем. Имаш ли представа къде ще бъдеш?
Скофийлд отбягна въпроса.
— Ще ти се обадя на този номер в четири и половина. Удобно ли е?
— Доколкото знам, да. Ако не съм тук, остави някакъв адрес две пресечки на север от мястото, на което ще бъдеш. Аз ще те открия.
— Ще донесеш ли снимките на всички онези, които преследваха твоите примамки вчера?
— Трябва да бъдат на бюрото ми до обяд.
— Добре. И още нещо. Трябва да измислиш някаква много добра, някаква много официална причина, поради която няма да можеш да ме заведеш на Белгрейвия скуеър утре вечер.
— Какво?
— Това ще кажеш на Уейвърли, когато му се обадиш утре, малко преди нашата среща. Ще му кажеш, че е по решение на разузнаването; ще го вземеш лично и ще го откараш обратно в МИ-6.
— МИ-6?
— Но няма да го заведеш там; ще го доведеш до „Конът“. Ще ти дам номера на стаята в четири и половина. Ако те няма, ще ти оставя съобщение. Извади двадесет и две от числото, което ще предам.
— Виж какво, Брендън, ти искаш твърде много!
— Ти не знаеш това. Може би искам да спася живота му. И твоя.
В далечината някъде отвън Брей чуваше острия, двутонов звук на лондонската полиция. Миг по-късно към нея се присъедини още една.
— Помощта ти пристигна — каза Скофийлд. — Благодаря.
Той затвори телефона и тръгна назад към убиеца на Матарезе с хлътналите бузи.
— С кого говореше? — попита мъжът, акцентът му беше американски.
Сирените приближаваха. Те щяха да му помогнат.
— Не ми каза името си — отвърна Брей. — Но ми даде инструкции. Трябва да се измъкнем оттук бързо.