— Защо?
— Нещо се е случило. Полицията е забелязала пушка в някоя от вашите коли. Имало е голямо раздвижване от страна на ИРА в магазините наоколо. Да вървим!
Мъжът стана от стола, кимвайки вдясно от себе си. В другия край на препълнения ресторант Скофийлд забеляза една жена на средна възраст с грубовато лице, която стана и потвърди командата, като отпусна бялата каишка на чантата, преметната през рамото й, и тръгна към вратата на ресторанта.
Брей стигна до касата, пресмятайки движенията си, броейки парите си и чека, наблюдавайки сцената зад стъклената витрина. Две полицейски коли обърнаха и заковаха спирачки при завоя. Събра се тълпа от любопитни пешеходци, после се разпръснаха, любопитството беше заменено от страх, когато четиримата лондонски полицаи с шлемове на главите изскочиха от колите и тръгнаха към ресторанта.
Брей прецени разстоянието, после тръгна бързо. Стигна до стъклената врата и я отвори няколко секунди преди полицаите да я бяха блокирали. Мъжът с хлътналите бузи и жената на средна възраст го следваха по петите; но в последния момент отстъпиха настрани, за да избягнат спречкването с полицията.
Внезапно Скофийлд се изви надясно, сграбчвайки дипломатическия си куфар под мишница, после хвана тези, които трябваше да го придружат за раменете и ги блъсна надолу.
— Тези са! — извика той. — Проверете ги за оръжие! Чух ги да казват, че ще взривяват Скоч хаус!
Полицаите се нахвърлиха към двамата от Матарезе, ръцете и палките разсякоха въздуха. Брей стъпи на колене, освобождавайки двойната си хватка и тръгна наляво, измъквайки се през вратата. Той се изправи на крака, побягна през тълпата на ъгъла и изтича на улицата, проправяйки си път през движението. Продължи да тича още три пресечки, спирайки за малко под навесите или във входовете на магазините, за да види дали не го следят; две минути по-късно той забави ход и хлътна през огромните бронзови врати на Хародс.
След като влезе, той ускори крачка, без да предизвиква любопитството на хората, оглеждайки се за телефон. Трябваше да се свърже с Талеников в този апартамент на „Рю дьо Ба“, преди руснакът да тръгне за Кап Грис. Трябваше, защото след като Талеников стигнеше в Англия, щеше да се отправи за Лондон към евтината къща под наем на „Найтс Бридж“. Ако човекът от КГБ направеше това, щеше да бъде заловен от Матарезе.
— През аптеката и после през южния вход — обясни му един спокоен чиновник. — На стената има няколко телефонни апарата.
Телефонните линии не бяха особено претоварени късно сутрин; успя да се свърже, без да се забави.
— Щях да тръгна след няколко минути — каза Талеников, гласът му беше странно колеблив.
— Слава богу, че не си тръгнал. Какво ти става?
— Нищо. Защо?
— Звучиш ми странно. Къде е Антония? Защо тя не вдигна телефона?
— Излезе до бакалницата. Ще се върне скоро. Ако съм ти прозвучал странно, то е, защото не обичам да отговарям на този телефон. — Гласът на руснака сега беше нормален, обяснението му беше логично. — Какво става с теб? Защо се обаждаш извън графика?
— Ще ти кажа, когато дойдеш тук, но забрави за „Найтс Бридж“.
— Къде ще бъдеш?
Скофийлд тъкмо щеше да спомене за „Конът“, когато Талеников го прекъсна.
— Знаеш ли какво, когато пристигна в Лондон, ще се обадя в Таур Сентръл. Спомняш си борсата, нали?
Таур Сентръл? Брей не беше чувал името от години, но си спомни. Това беше кодираното наименование на квартирата на КГБ на моста Виктория, напуснат, когато „Консулски операции“ го откриха някъде в края на шейсетте години. Туристическите корабчета, които пътуваха нагоре и надолу по Темза, това беше.
— Помня — каза Скофийлд озадачен. — Ще ти отговоря.
— Значи тръгвам…
— Почакай за минута — прекъсна го Брей. — Кажи на Антония, че ще се обадя след малко.
Настъпи кратко мълчание, преди Талеников да отговори.
— Всъщност тя каза, че може да се отбие в Лувъра, той е толкова близо. Мога да стигна до района на Кап Грис след около час. Няма нищо — повтарям — няма нищо, за което да се тревожиш.
Чу се изпукване и връзката с Париж прекъсна. Руснакът беше затворил телефона.
Няма нищо — повтарям — няма нищо, за което да се тревожиш.
Думите се сляха с експлозивния звук на близката гръмотевица; очите му бяха заслепени от болезнената мълния, която отнесе посланието в неговия мозък. Имаше нещо, за което да се тревожи и то касаеше Антония Гравет.