Всъщност тя каза, че може да се отбие в Лувъра… Мога да стигна до района на Кап Грис след около час… Няма защо да се тревожиш.
Три несвързани изречения, последвани от прекъсване, според което не можеха да се срещнат в уговореното място в Лондон. Скофийлд се опита да анализира последователността; ако това имаше някакво значение, то щеше да бъде в прогресията. Лувърът беше само на няколко пресечки от „Рю дьо Ба“, от другата страна на Сена, но наблизо. Районът на Кап Грис не можеше да бъде достигнат за един час; два и половина или три часа беше по-логично. Нищо — повтарям — нищо, за което да се тревожиш; тогава защо последва прекъсването? Защо беше необходимо да се избегне споменаването на моста Виктория?
Последователност. Прогресия. Още по-назад?
Не обичам да отговарям на този телефон. Думите бяха произнесени строго, почти сърдито. Това беше. Внезапно Брей разбра и облекчението, което почувства, беше като хладна вода, изливаща се върху запотено тяло. Талеников беше открил нещо тревожно — някое лице на улицата, вероятност за среща с някой бивш колега, кола, останала твърде дълго на „Рю дьо Ба“ — някакъв необичаен инцидент или наблюдение. Руснакът беше решил да премести Тони от Приве Гош, от другата страна на реката в друг апартамент. Тя щеше да бъде настанена след около час и той нямаше да си тръгне, докато това не станеше; точно затова нямаше за какво да се тревожи. При това, при положение, че можеше да съществува някакъв обезпокояващ инцидент или да ги наблюдават, мъжът от КГБ беше оперирал с изключително внимание — винаги внимание, то беше истинския им щит — а телефонът беше един инструмент на откровението. Не беше изречено нищо разкриващо.
Последователност, прогресия, значение. Дали беше така? Серпентината беше убил неговата жена. Дали Брей не търсеше успокоението там, където то не съществуваше? Руснакът пръв беше предложил да елиминират момичето на хълмовете в Порто Вечио — любовта, която беше дошла в живота му в най-неподходящото време в неговия живот. Можеше ли той да го направи?
Не! Сега нещата бяха различни! Нямаше да се налага Беоулф Агейт да се напряга до костите на пречупването, защото тази точка гарантираше смъртта на Серпентината, краят на издирването на Матарезе. Най-добрите професионалисти не убиваха, когато не беше необходимо.
Той все още се чудеше, когато вдигна телефона при южния вход на Хародс, какво представлява необходимостта, дали не е един човек, убеден в нуждата? Изключи въпроса от съзнанието си; трябваше да си намери подслон.
Лондонският хотел „Конът“ не само че притежаваше една от най-добрите кухни в Лондон, но беше идеален избор за бързо прикритие, доколкото човек стоеше встрани от фоайето и опитваше от кухнята от румсървиса. Твърде просто, беше невъзможно да се получи стая в „Конът“ без резервация, направена няколко седмици предварително. Елегантният хотел на Карлос Плейс беше един от последните бастиони на Империята, подслонявайки с голямо гостоприемство онези, които оплакваха нейния край, и имаха достатъчно богатства, за да го правят грациозно. Имаше достатъчно хора, за да може хотелът да е винаги препълнен; рядко се намираше свободна стая в „Конът“.
Скофийлд знаеше това и още преди години беше решил, че може да настъпи случай, когато изключителната атмосфера на „Конът“ да бъде полезна. Той се беше свързал и беше подработил един от директорите на финансовата група, която притежаваше хотела, и беше уредил нещата. Също както театрите си имат вътрешни места и повечето ресторанти пазят постоянно резервирани маси за онези екзалтирани личности, които трябва да бъдат настанени. Така и хотелите запазват празни стаи за подобни цели. Брей беше убедителен; работата му беше на страната на ангелите, на страната на торите. На негово разположение винаги щеше да има стая, когато имаше нужда от това.
— Стая шестстотин двадесет и шест — бяха първите думи на директора, когато Скофийлд се обади за втори път, за да потвърди. — Просто се качете на асансьора, както обикновено. Можете да подпишете регистрирането си в стаята, както обикновено.
Брей му благодари и върна мислите си върху един друг проблем, който го беше раздразнил. Той не можеше да се върне в наетата къща на няколко пресечки оттам, а всичките му дрехи, освен тези на гърба му, бяха там. В една торба върху неоправеното легло. Нямаше нищо друго значително; парите, както и няколко дузина полезни документи, карти за идентификация, паспорти, банкови книжа бяха в дипломатическия му куфар. Но освен измачканите панталони, евтиното яке „Макинол“ и ирландската шапка, той нямаше абсолютно нищо, което да облече. А дрехите му не бяха просто прикритие за тялото. Бяха присъщи на работата му и трябваше да подхождат на работата му. Те бяха средства, често пъти по-ефикасни от оръжията или от някоя казана дума. Той тръгна от телефонните кабини и се върна в коридорите на Хародс. Изборът щеше да му отнеме един час. Това беше добре. Щеше да прекъсне мислите му за Париж и мислите за ненавременната любов в неговия живот.