Беше малко след полунощ, когато Скофийлд излезе от стаята си в „Конът“, облечен в тъмен шлифер и черна шапка с тясна периферия. Взе сервизния асансьор към мазата на хотела и излезе на улицата през входа за служители. Намери едно такси и каза на шофьора да го отведе до „Ватерло Бридж“. Настани се на седалката и запали цигара, опитвайки се да контролира нарастващото чувство за тревога. Чудеше се дали Талеников беше разбрал промяната, която беше настъпила, една промяна толкова неразумна, толкова нелогична, че той не беше сигурен как би реагирал, ако беше на мястото на руснака. Сърцевината на успехите му, това че беше успял да се задържи в работата си толкова дълго време, винаги се дължеше на способността му да мисли, както мислеше неговият враг; сега не беше способен на това.
Аз не съм твой враг!
Талеников беше извикал това безпричинно, нелогично твърдение по телефона във Вашингтон. Може би — нелогично — той беше прав. Руснакът не му беше приятел, но не му беше и враг — врагът беше Матарезе.
И толкова ненормално, толкова нелогично, чрез Матарезе той беше открил Антония Гравет. Любовта…
Какво се беше случило?
Изключи въпроса от мислите си. Щеше да разбере достатъчно скоро, а това, което щеше да научи, без съмнение щеше да му донесе успокоението, което беше почувствал в Хародс, намалено от твърде многото време, с което разполагаше, и липсата на неща, които можеше да свърши. Телефонното обаждане до Роджър Саймъндс, точно в четири и тридесет беше рутинно. Роджър беше извън офиса, за това той предаде съобщението на телефониста от службата по охрана. Необясненото число, което трябваше да бъде предадено 643 — 22… Стая 621, „Конът“.
Таксито изви встрани от „Трафалгар скуеър“, нагоре по „Странд“, край „Савой Корд“, към входа на „Ватерло Бридж“. Брей се наведе напред; нямаше смисъл да продължи да върви по-нататък от мястото, на което трябваше да слезе. Той можеше да пресече накратко през страничните улички надолу към Темза и моста Виктория.
— Тук ще бъде чудесно — каза той на шофьора, подавайки парите, ядосан при вида на треперещата си ръка.
Спусна се надолу по павираната алея към хотел „Савой“ и стигна до подножието на хълма. От другата страна на широкия, добре осветен булевард беше бетонният тротоар и високата тухлена стена, зад която лежеше река Темза. Преустроената баржа, наречена „Каледония“, беше закотвена временно и използвана като кръчма, затваряше в единадесет часа, като всички останали заведения в Англия според законите. Светлините зад дебелите стъкла показваха как чистачите почистваха, премахвайки петната и отпадъците от деня. Четвърт миля по на юг триредовият кей беше приютил стабилните, широки, неколкопалубни речни корабчета, които пореха Темза през по-голямата част от годината, превозвайки туристи нагоре до кулата на Лондон и обратно до Ламбед Бридж, преди да се върнат във водите на Иглата на Клеопатра.
Преди години тези корабчета бяха популярни като Таур Сентръл, явки за съветските куриери и агентите на КГБ, влизащи във връзка с информаторите и дълбоко прикрития шпионски персонал. „Консулски операции“ бяха разкрили тази явка; руснаците навреме го разбраха. Таур Сентръл беше отнета; разкритото място за явки беше елиминирано за сметка на някое друго, за което щяха да бъдат необходими няколко месеца, преди да бъде също открито.
Скофийлд сви през градинските алеи на парка зад „Савой“; от балните зали горе долиташе музика. Той стигна до един малък амфитеатър с редици от дъсчени пейки. Наоколо се бяха пръснали няколко двойки и разговаряха тихо. Брей се оглеждаше да види някакъв мъж, който е сам, защото вече беше стигнал територията на Таур Сентръл. Руснакът трябваше да бъде някъде наоколо.
Но не беше. Скофийлд излезе от амфитеатъра на най-широката алея, която водеше към булеварда. Той излезе на тротоара; движението по улицата беше натоварено, фаровете святкаха и в двете посоки, разсеяни от зимните мъгли, които се спускаха откъм водата. През съзнанието на Брей мина мисълта, че Талеников може да е наел автомобил. Той се огледа нагоре и надолу по авенюто, за да види дали имаше паркирани коли на някои от страните; такива нямаше. От другата страна на булеварда пред стената на моста разхождащите се вървяха спокойно по двойки, тройки или на по-големи групи. Нямаше самотни хора. Скофийлд погледна часовника си; беше един без пет. Руснакът беше казал, че може да закъснее до два или три часа сутринта. Брей се ядосваше на собственото си нетърпение, на тревогата в гърдите си всеки път, когато си помислеше за Париж. За Тони.