Внезапно се появи пламъкът на нечия запалка, отначало беше стабилен, после угасен, за да бъде запален отново секунда по-късно. По диагонала от другата страна на широкия булевард, вдясно от затворените, преградени с вериги порти на кея, който водеше към туристическите лодки, един белокос мъж държеше пламъка под цигарата на някаква руса жена; двамата се бяха облегнали на стената, гледайки към реката. Скофийлд разгледа фигурата — това, което можеше да види от лицето, и трябваше да положи усилия, за да не се затича. Талеников беше пристигнал.
Брей се обърна надясно и продължи да върви, докато не се изравни с руснака и русото му прикритие. Той знаеше, че Талеников го беше видял и се чудеше защо мъжът от КГБ не беше освободил жената, не беше й платил това, за което се бяха спазарили, за да се оттегли. Беше глупаво — дори опасно — за една примамка да забележи двете страни на мястото на срещата. Скофийлд изчака до завоя, виждайки сега, че главата на Талеников беше напълно обърната, руснакът го гледаше, ръката му беше на кръста на жената. Брей махна първо наляво, после надясно, смисълът беше ясен. Разкарай я! Тръгни на юг; ще се срещнем скоро след това.
Талеников не помръдна. Какво правеше руснакът? Нямаше време за проститутки.
Проститутки? Проститутката на куриера? О, господи!
Скофийлд слезе от тротоара, чу се автомобилна сирена, една кола сви рязко към средата на булеварда, за да избегне удара. Брей почти не чу звука, едва ли го интересуваше гледката; той можеше да гледа само към жената до Талеников.
Ръката около кръста й не беше жест на нескрита привързаност, руснакът искаше да я обърне. Талеников заговори в ухото на жената; тя се опита да се извие; главата й легна на рамото, устата й се отвори, искаше й се да извика, но нищо не се чу.
Прикритото лице беше лицето на неговата любов. Под русата перука беше Тони. Той загуби контрол; побягна през широкия булевард, забързаните коли набиваха спирачки, чуваше се писъкът на гуми, свиренето на клаксони. Мислите му се редуваха като насечени, една мисъл, една цел, по-болезнена отколкото всички други.
Антония изглеждаше повече мъртва, отколкото жива.
3.
— Тя беше упоена — обясни Талеников.
— Защо, по дяволите, си я довел тук? — навъси се Брей. — Има стотици места във Франция, дузини в Париж, където можеше да бъде в безопасност! Където щяха да се грижат за нея. Ти ги знаеш точно толкова добре, колкото и аз!
— Ако можех да бъда сигурен, щях да я оставя — отвърна Василий със спокоен глас. — Не се тревожи. Разгледах и други алтернативи.
Брей разбра, мълчанието му изразяваше благодарност. Талеников лесно можеше да убие Тони, може би той щеше да е убие, ако не беше Източен Берлин.
— Има ли нужда от доктор?
— Ще помогне от гледна точка на времето, но не е изключително необходимо.
— Какъв беше химикалът?
— Скупуламин.
— Кога?
— Рано вчера сутринта.
Не беше сега времето за обяснения. Само запита:
— Имаш ли кола?
— Не смеех да рискувам, сам мъж с една жена, която не може да се държи на краката си; следата щеше да бъде ясна. Пилотът ни докара от Ашфорд.
— Можеш ли да му имаш доверие?
— Не, но той спря за бензин десет минути преди Лондон и влезе в тоалетната да се облекчи. Добавих един литър масло към бензина; трябва да започне да действа обратно по пътя до Ашфорд.
— Намери такси.
Погледът на Скофийлд предаде комплимента, който той нямаше да каже.
— Имаме да обсъдим много неща — добави Талеников, отблъсквайки се от стената.
— Тогава побързай — кимна Брей.