— Това е първият отговор; какъв е вторият? Защо някой иска да ме запази жив?
— За да те направят консилиере на Матарезе.
— Какво?
— Помисли само. Помисли какво би донесъл на една такава организация.
Брей погледна към мъжа от КГБ.
— Не повече от теб.
— О, много повече. Няма кой знае какви големи удари, които Москва може да нанесе, приемам това. Но във Вашингтон могат да бъдат открити изненадващи откровения. Ти можеш да им ги осигуриш; ти би бил изключително ценен за тях. Самовеличаещите се са винаги далеч по-уязвими.
— Съгласен съм с това.
— Преди Одил Верахтен да бъде убита, тя ми направи предложение. Това не беше предложение, което тя е била упълномощена да направи; те не са искали руснака, искали са теб. Ако не могат да те получат, ще те убият, но явно някой ти дава този избор.
Би било по-добре за всички засегнати, ако седнем и изложим различията между нас. Можеш да откриеш, че те не са толкова големи. Думи от един куриер без лице.
— Да се върнем в Париж — каза Брей. — Как я получи обратно?
— Не беше толкова трудно. Мъжът на телефона беше твърде загрижен; в бъдещето си той се е виждал или като генерал, или мъртвец. Обсъдихме това, което можеше да се случи на войника с грозния малък белег на гърдите; фактът, че аз знаех за това, сам по себе си беше достатъчен. Уговорих редица ходове, предлагайки войника и Беоулф Агейт за момичето. Беоулф беше изморен от бягане и щеше да се съгласи дали да слуша това, което искаха да му кажат. Той — аз — знаеше, че съм обграден, но професионализмът налагаше той — ти — да изисква някои гаранции. Момичето трябваше да бъде освободено. Реакциите съответстваха ли на твоята известна способност да убеждаваш?
— Само за аплодисменти — отвърна Скофийлд. — Нека да видя дали ще мога да запълня няколко празни места. Ти отговори на въпросите: какво е второто име на майка ми? Или кога баща ми си смени работата?
— Не чак толкова обикновено — намеси се руснакът. — Кой беше четвъртият човек, който си убил? Къде?
— В Лисабон — каза тихо Брей. — Един американец, който не можеше да бъде спасен. Да, ти си знаел това… Тогава ходовете ти са били направени като последица от редица телефонни обаждания в апартамента — моето обаждане от Лондон те е обезпокоило — и с всяко обаждане ти си давал нови инструкции, някаква промяна и размяната е щяла да бъде отложена. Размяната е трябвало да стане на улицата, за предпочитане на еднопосочна улица, с една кола, един човек и Антония. Всичко е трябвало да стане за шестдесет до сто секунди.
Руснакът кимна.
— По пладне. Колата и момичето бяха взети, мъжът и войника завързани за лактите, хвърлени в една пресечка на Плейс дьо ла Конкорд, после няколко бързи обиколки на Париж.
Брей остави уискито и отиде до хотелския прозорец като погледна към Карлос Плейс.
— Преди малко каза, че си имал два избора. Да излезеш и да я търсиш, или да чакаш в апартамента на „Рю дьо Ба“. Струва ми се, че е имало и трети, но ти не си го потърсил. Можел си да се измъкнеш от Париж веднага.
Талеников затвори очи.
— Такъв избор нямах. Усещаше се в гласа й, всеки път когато споменеше за теб. Мисля, че го забелязах в Корсика, в онази първа нощ в пещерата над Порто Вечио, когато я гледаше. Тогава си мислех, колко лудо, колко съвършено… — Руснакът поклати глава.
— Безсмислено — попита Брей.
Талеников отвори очи.
— Да. Безсмислено… Без да е необходимо, без да се налага.
Мъжът от КГБ вдигна чашата си и изпи оставащото уиски на една глътка.
— Историята от Източен Берлин е вече напълно чиста; повече чистене няма да има.
— Никой няма да иска такова или да го очаква.
— Добре. Предполагам, че си видял вестниците.
— „Транс комюникейшън“. Холдингите им във Верахтен.
— По-скоро собствеността им. Надявам се, че си видял местоположението на щабквартирата им. Бостън, Масачузетс. В град, който ти е доста познат, мисля.
— Това, което е по-важно, е градът — и щатът — на Джошуа Ейпълтън, четвъртият, патриций и сенатор, чийто дядо е бил гост на Гилом дьо Матарезе. Ще бъде интересно да видим какви са — ако изобщо съществуват — връзките му с „Транс-ком“.
— Съмняваш ли се, че такива съществуват?