— В този момент се съмнявам във всичко — каза Скофийлд. — Може би ще мисля различно след като сглобим фактите, които казваш, че имаме. Да започнем от момента, когато напуснахме Корсика.
Талеников кимна.
Внезапният стон премина в удължен плач, последван от вик на болка, приглушен, несигурен, отчаян. Скофийлд изтича в спалнята. Тони се мяташе на леглото, с ръце, покрили лицето й, краката й злобно ритаха въображаемите демони, които я обкръжаваха. Брей седна на леглото и издърпа ръцете от лицето й, внимателно, но здраво, повдигайки всеки пръст така, че ноктите да не наранят кожата й. Той вдигна ръцете й и я хвана, прегръщайки я така, както я беше прегръщал в Рим. Виковете й утихнаха, заменени още веднъж от плач, тя трепереше, дишането й беше ускорено, бавно връщащо се към нормалното, когато тялото й отново стана неподвижно. Първите истерични спазми, последвали употребата на скупуламина, спряха. Скофийлд чу стъпки в коридора; той повдигна глава, за да покаже, че слуша.
— Това ще продължи до сутринта, както знаеш — каза мъжът от КГБ. — Напуска тялото бавно и много болезнено. Няма нищо, което можеш да направиш. Просто я дръж.
— Знам. Ще го направя.
Настъпи момент на мълчание; Брей усещаше погледа на руснака върху себе си, върху Антония.
— Сега си тръгвам — каза Талеников. — Ще ти се обадя утре тук по пладне, ще дойда малко по-късно през деня. Тогава ще можем да изясним подробностите, да координираме сигналите си и този род неща.
— Добре. Такъв род неща. Къде ще отидеш? Можеше да останеш тук, ако ти харесва?
— Мисля, че няма да остана. Също както в Париж, и тук има дузина места. Знам ги, също както и ти. Освен това, трябва да намеря кола, да разгледам улиците. Нищо не може да замести предварителната подготовка, нали?
— Да, така е.
— Лека нощ. Грижи се за нея.
— Ще се опитам.
Отново стъпки; руснакът излезе от стаята. Скофийлд заговори.
— Талеников?
— Да?
— Съжалявам за Ленинград.
— Да. — Отново настъпи тишина; после думите бяха произнесени тихо. — Благодаря.
Външната врата се затвори; той беше сам със своята любов. Положи я на възглавницата и докосна лицето й. Толкова нелогично, толкова неразумно. Защо те намерих, защо ти ме намери. Трябваше да ме оставиш там, където си бях, дълбоко в земята. Сега не е времето за двама ни, не можеш ли да разбереш това? То е толкова… толкова ненавреме.
Сякаш мислите му бяха изречени на висок глас. Тони отвори очите си, фокусът беше размазан, съзнанието й беше замъглено, но тя го позна. Устните й изрекоха неговото име, звукът беше шепнещ.
— Брей?
— Ще се оправиш. Те не са те наранили. Болката, която усещаш, е от химикалите. Тя ще премине, повярвай ми.
— Ти се върна.
— Да.
— Моля те, не си тръгвай без мен.
— Няма.
Внезапно очите й се разшириха, погледът й потъна, белите й зъби се оголиха като на младо животно, заловено в капан, който чупеше гърба му. Някъде дълбоко вътре от нея се надигна един сърцераздирателен стон.
Тя припадна в ръцете му.
Утре, любов моя, единствена моя любов. Утре ще дойда със слънчевата светлина, всички знаят това. И тогава болката ще премине, обещавам ти. Обещавам ти и още нещо, моя толкова ненавременна любов, толкова късно в живота ми. Утре, днес, довечера… ще заловя мъж, който ще ни приближи към края на този кошмар. Талеников е прав. Ще го пречупя, така както никой мъж никога не е бил пречупван — и светът ще ни изслуша. Когато това стане, моя любов, моя единствена божествена любов, ти и аз ще бъдем свободни. Ще отидем някъде далече, където нощта носи сън и любов, а не смърт, не страх и омраза към мрака. Ще бъдем свободни, защото Беоулф Агейт ще си замине. Той ще изчезне — защото не свърши много добри неща на този свят, но има още едно нещо да свърши. Довечера.
Скофийлд докосна бузата на Антония. Тя хвана ръката му леко, поднасяйки я към устните си, усмихвайки се, прегръщайки го с очи.
— Как е главата — попита Брей.
— Болката премина в замайване — каза тя. — Добре съм, наистина.
Скофийлд освободи ръката й и отиде до стаята, където Талеников се беше навел над една маса, разучавайки някаква пътна карта. Без да го бяха обсъдили предварително, и двамата мъже бяха облечени почти еднакво за своята работа. Пуловери и панталони от тъмна материя, здраво пристегнати на раменете им кобури с черни кожени каишки, преметнати през гърдите им; обувките им също бяха тъмни на цвят, но леки, дебелите гумени подметки бяха нарязани с ножове, за да станат груби отдолу.