Той влезе във входа на сградата, потропвайки с крака, и докато затваряше тежката врата, острият писък на вятъра секна. Както правеше винаги, провери пощенската кутия и както винаги в нея нямаше нищо. Това беше един безсмислен ритуал, който се беше превърнал в безсмислен навик в продължение на толкова години, след толкова много различни пощенски кутии и толкова много различни сгради.
Единствената лична кореспонденция, която беше получавал някога, беше само в чужбина и то на странни имена, когато беше под дълбоко прикритие. Освен това кореспонденцията беше кодирана и зашифрована; смисълът нямаше нищо общо с думите върху хартията. Въпреки че понякога тези думи бяха топли и приятелски и на него му се искаше те наистина да означават това, което иначе означаваха. Но за не повече от няколко минути нямаше да му донесе нищо добро да си въобразява подобни неща. Особено когато ти предстои да анализираш врага.
Той се заизкачва нагоре по тясното стълбище, ядосан на мъждеещата светлина на слабата крушка. Сигурен беше, че плановиците от Московска електрическая не живееха в такива сгради.
Тогава чу скърцането. Не беше резултат от недостатъци в строителството на сградата, нямаше нищо общо и със смразяващия студ на вятъра навън. Беше звук от някого, който се движеше горе. Имаше слух на опитен в занаята си човек; веднага можеше да определи разстоянието. Звукът не идваше от горната площадка, а отнякъде по-нагоре по стълбището. Апартаментът му беше на следващия етаж и явно някой го чакаше да приближи. Може би този някой искаше той да се прибере вкъщи, странно, може би клопка.
Василий продължи да се изкачва, без да наруши ритъма на стъпките си. Годините го бяха научили да държи в левия си джоб дори такива неща като ключове и монети, а дясната му ръка беше винаги свободна бързо да хване оръжието или самата тя да бъде използвана като оръжие. Той стигна до площадката и се обърна, вратата му беше само на сантиметри.
Скърцането отново се чу, слабо, едва доловимо, примесено със звука на далечния вятър навън. Този, който беше на стълбището, се беше отдръпнал и това му подсказа две неща: че щеше да чака, докато се убеди, че Василий е влязъл вътре, и че който и да беше, беше или непредпазлив, или неопитен, или и двете. Би трябвало да не помръдва, когато беше толкова близо до обекта си — въздухът беше проводник на всяко движение.
В лявата си ръка държеше ключа си, а с дясната разкопча копчетата на палтото и хвана дръжката на автоматичния си пистолет, който бе окачен на открит кобур около гърдите му. Вкара ключа, отвори вратата, след това я затвори с трясък, като бързо се отдръпна назад в сянката на стълбището. Облегна се на стената с вдигнат пистолет, подпрян на парапета.
Преди да се появи тичащата фигура, се чу звукът от стъпки и човекът се засили към вратата. В лявата му ръка имаше някакъв предмет; той не успя да го види, дебело облеченото тяло на човека го закриваше. Нямаше никакво време за чакане. Ако предметът беше експлозив, сигурно щеше да е от тези, които се задействат за няколко секунди. Фигурата вдигна дясната си ръка, за да почука на вратата.
— Облегни се на вратата! Лявата ти ръка — пред теб! Между корема ти и дървото! Действай!
— Моля ви! — Човекът се обърна леко настрани.
Талеников се хвърли отгоре му, като го притисна към панела. Беше младеж, по-точно момче, нямаше и двайсет години, реши Василий. Беше висок за възрастта си, но лицето му не можеше да я скрие: беше бледо, очите му бяха разширени, ясни и уплашени.
— Отдръпни се бавно назад — нареди строго Талеников. — Вдигни лявата си ръка. Бавно.
Младежът се отдръпна назад, лявата му ръка се виждаше; беше стисната в юмрук.
— Не съм направил нищо лошо, другарю. Кълна ви се!
Шепотът на младежа излизаше на пресекулки от страх.
— Кой си ти?
— Андреев Данилович, другарю. Живея на Черьомушки.
— Не си ли много далече от къщи? — каза Василий.
Кварталът, за който спомена младежът, се намираше на четирийсет и пет минути южно от Червения площад.
— Времето е отвратително и някой милиционер би могъл да те прибере на твоята възраст.
— Трябваше да дойда тук, сър — отговори Андреев. — Един човек е тежко ранен. Мисля, че той умира. Трябва да предам това на вас.