Мина покрай една пътна табела, посочваща, че току-що беше излязъл от град Марбъл Хед; щеше да пристигне в Бостън след по-малко от половин час.
Беше пет и тридесет и пет, клаксоните на нетърпеливите шофьори свиреха от всички страни, когато таксито напредваше сантиметър по сантиметър надолу по „Бойлстън стрийт“ в претъпкания с хора район на магазините. Той паркира наетата кола в най-отдалечената част на паркинга при станцията на метрото в Пруденшъл, за да му бъде на разположение, ако имаше нужда от нея, но да не бъде подложена на въздействието на времето или вандалите. Пътуваше към Кеймбридж; едно име беше изплувало в съзнанието му. Един мъж, който беше прекарал двадесет и пет години, преподавайки фирмено право в Харвард скуул ъф бизнес. Брей не беше се срещал никога с него; нямаше начин Матарезе да го бяха нарочили.
Беше странно, помисли си Брей, когато таксито се задруса по металните ребра на Лонг Фелоу Бридж, че както той, така и Талеников бяха върнати обратно — макар и за малко — на онези места, където всеки от тях беше започнал.
Двама студенти, единият в Ленинград, другият в Кеймбридж, с явно изявени таланти към чуждите езици.
Дали Талеников беше все още жив? Или беше мъртъв, или умираше някъде в Бостън?
Тони беше жива; те щяха да я запазят жива… за малко.
Не мисли за тях. Не мисли за нея сега! Няма надежда. Наистина. Приеми го, живей с това. После направи най-доброто, което можеш…
Движението отново се задръсти при Харвард скуеър, потокът от коли предизвикваше хаос по улиците. Хората се струпваха по витрините, студентите, облечени в дънки и леки палта, тичаха от тротоар на тротоар, прескачайки претрупаните щандове, пропълзявайки под навесите на огромния вестникарски павилион…
Вестникарският павилион. „Вестници от целия свят“, казваше надписът, изписан на белия транспарант, вдигнат над щанда. Брей погледна през дъжда и през телата на чакащите хора. Едно име, един мъж доминираше в заглавията на вестниците, които можеше да види.
Уейвърли! Дейвид Уейвърли! Външният министър на Англия!
— Остави ме тук — нареди той на шофьора, вземайки пътната си чанта и куфарчето, които бяха в краката му.
Проби си път през тълпата, взе два американски вестника от щанда, съдържащ около двадесет различни издания, остави един долар и пресече улицата при първото спиране на движението. Половин пресечка по-надолу на Масачузетс авеню имаше един ресторант в немски стил, който той слабо си спомняше от студентските си години. Входът беше задръстен с хора. Скофийлд се извини и мина към вратата, използвайки пътната си чанта, за да си проправи път и влезе вътре.
Имаше опашка от чакащи за маси; той отиде до бара и си поръча скоч. Когато питието му беше донесено, разтвори първия вестник. Беше „Бостън Глоуб“. Започна да чете. Погледът му препускаше по думите, подбирайки най-важните места в статията. Свърши и взе „Лос Анджелис Таймс“, историята беше идентично представена като тази в „Глоуб“, служебен, телеграфен репортаж, като почти сигурно официалната версия беше представена от Белия дом, което Брей искаше да разбере със сигурност.
Убийството на Дейвид Уейвърли, жена му, децата му и служителите на Белгрейвия скуеър беше представено като терористичен акт, най-вероятно някоя независима група фанатични палестинци. Беше посочено обаче, че никоя група не беше поела отговорността, а ООП упорито отричаше каквото и да е участие. От целия свят пристигаха съболезнователни послания, изпратени от политическите лидери, и вести за предизвикания шок; парламентите и президиумите, конгресите и кралските съвети, всички прекъснаха своята работа, за да изразят своята горест и болка.
Брей прочете двете статии още веднъж и допълващите ги истории във всеки вестник, търсейки да открие името на Роджър Саймъндс. Не можа да го открие; то нямаше да се появи в продължение на няколко дни, ако изобщо се появеше. Спекулациите бяха твърде диви, вероятностите звучаха твърде невероятно. Един висш офицер от британското разузнаване, обвързан по някакъв начин с касапницата, на която беше подложен британският външен министър. Външното министерство можеше да спре публикациите за смъртта на Саймъндс по редица причини. Не беше сега времето да…
Мислите на Скофийлд бяха прекъснати. На бледата светлина на бара той беше пропуснал приложението; това беше последният бюлетин на „Глоуб“.