— Да, това е объркващо.
— Разбирам, че синът ни е бил много объркан онази нощ; което е начина, по който майките казват за синовете си, че са се натряскали. — Тя посочи към двойната врата, която беше толкова често срещана в старите къщи на Нова Англия. — Тео е на телефона и в същото време се опитва да си приготви коктейла; това го подлудява. Той мрази телефоните и обича вечерните си питиета.
Теодор Голдмън не беше много по-висок от жена си, но у него имаше някаква експанзивност, която го караше да изглежда далеч по-едър, отколкото беше. Интелектът му не можеше да бъде прикрит, за това той търсеше бягство в хумора, правейки гостите си — и без съмнение колегите си — предразположени.
Те седнаха в трите кожени кресла, поставени пред камината, Голдмън пиеха своите коктейли, а Брей — скоч. Дъждът навън беше силен, барабанеше по прозорците. Повтарянето на историята с освобождаването на сина им в Хага приключи бързо, Скофийлд я представи като незначително събитие в онази нощ там.
— Със значителни последици, подозирам — отбеляза Голдмън, — ако непознатият офицер от разузнаването не се беше оказал наоколо.
— Синът ви е добър пилот.
— Така трябва и да бъде. Той не е голям пияч. — Голдмън седна отново в креслото си. — Но сега, след като се срещнахме с този непознат джентълмен, който беше достатъчно любезен, за да ни каже името си, какво можем ние да направим за него?
— За начало, моля ви, не казвайте на никого, че съм се виждал с вас.
— Това звучи много злокобно, господин Викъри. Не съм сигурен, че одобрявам тактиката на Вашингтон в тези сфери.
— Аз вече не съм обвързан с правителството. Молбата ми е лична. Откровено казано, правителството не ме одобрява повече, защото в предишната си работа, мисля, че съм разкрил информация, която Вашингтон — особено Министерството на правосъдието — не иска да бъде разкривана. Според мен тя трябва да излезе на бял свят; така най-просто мога да ви го представя.
Голдмън се опита да разбере.
— Достатъчно просто е.
— Съвсем честно казано, използвах кратката ни среща със сина ви като извинение за разговора с вас. Знам, че не е за възхищение, но това е истината.
— Възхищавам се пред истината. Защо искахте да се видим?
Скофийлд остави чашата си.
— Има една компания тук, в Бостън, или поне щабквартирата на фирмата се намира тук. Става въпрос за един конгломерат, наречен „Транс комюникейшън“.
— Със сигурност е тук — изсмя се Голдмън. — Мраморната булка на Бостън. Кралицата на „Конгрес стрийт“.
— Не разбирам — каза Брей.
— Небостъргачът на „Транс-ком“ — обясни Ани Голдмън. — Това е една бяла каменна сграда, висока тридесет или четиридесет етажа, с редица от огледални сини стъкла на всеки етаж.
— Кулата от слонова кост, с хиляда очи, втренчени във вас — добави Голдмън, забавлявайки се. — В зависимост от ъгъла на слънцето, някои изглеждат отворени, някои затворени, докато други като че ли ви намигват.
— Намигват? Затворени?
— Очи — намеси се Ани, премигвайки със своите собствени. — Хоризонталните линии от огледално стъкло представляват огромни прозорци, редици и редици от огромни сини кръгове.
Дъхът на Скофийлд спря. Пер ностро сирколо!
— Звучи ми странно — каза той, без да подчертава думите си.
— Всъщност, е доста внушителна — кимна Голдмън. — Малко странна за моя вкус, но мисля, че точно такъв е смисълът. Има някаква пресилена чистота в нея, една бяла стрела, забита в средата на черната бетонна джунгла на финансовия район.
— Това е интересно. — Брей не можеше да се сдържи; той откри някаква неясна аналогия в думите на Голдмън. Бялата стрела представляваше лъч светлина; джунглата беше хаосът.
— Толкова за мраморната булка — каза професорът адвокат. — Какво искате да знаете за „Транс-ком“?
— Всичко, което можете да ми кажете — отговори Скофийлд.
Голдмън беше леко озадачен.
— Всичко?… Не съм сигурен дали знам много. Това е класически мултинационален конгломерат, това мога да кажа. Изключително добре диверсифициран, блестящо управляван.
— Онзи ден четох, че много финансисти са шокирани от обема на холдингите им в рамките на Верахтен.
— Да — съгласи се Голдмън, кимайки с глава по такъв пресилен начин, както реагира човек, който чуе някаква глупава мисъл, повторена няколко пъти. — Много хора бяха изненадани, но аз не бях. Разбира се, „Транс-ком“ притежава голяма част от Верахтен. Осмелявам се да кажа, че мога да назова четири или пет други страни, където холдингите им биха шокирали същите тези хора. Философията на конгломерата е да купува колкото може повече и да диверсифицира своите пазари. Той използва и в същото време опровергава икономическите закони на Малтос. Създава агресивна конкуренция в рамките на своите предприятия, но прави всичко най-добро, за да премахне всички външни конкуренти. Такава е целта на мултинационалните компании, а „Транс-ком“ е една от най-проспериращите по света.