Той си тръгна от къщата на Голдмън бързо като им благодари, озадачавайки ги с внезапното си заминаване. Зададе им само няколко въпроса — за семейство Ейпълтън — на които всеки буден човек в Бостън можеше да отговори. Единственото, от което имаше нужда, беше информацията. Нямаше смисъл да остава повече. Сега той вървеше под дъжда, пушейки цигара, мислите му се бяха концентрирали върху липсващия фрагмент, за който инстинктът му подсказваше, че е по-голямо оръжие от пастирчето, макар че беше част от самото пастирче, присъщ на измамите на Никълъс Гидероне. Какво беше то? Къде беше фалшивата нотка, която беше чул толкова ясно?
Знаеше едно нещо обаче, и то беше повече от инстинкт. Знаеше достатъчно, за да хвърли сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти в паника. Той щеше да се обади на сенатора във Вашингтон и тихо да му изрецитира една подробна сметка, която е започнала преди седемдесет години, на датата четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година сред хълмовете на Порто Вечио. Дали сенаторът щеше да каже нещо? Дали можеше да хвърли някаква светлина върху организацията, позната като Матарезе, която е започнала своята дейност във второто десетилетие на века — Сараево, може би — продавайки политически убийства? Една организация, от която семейство Ейпълтън никога не са излизали, защото това можеше да бъде проследено до белия небостъргач в Бостън, една компания, която имаше честта да притежава сенатора в Съвета на директорите си. Ерата на Водолея се беше превърнала в ера на конспирацията. Един мъж, който беше тръгнал на поход към Белия дом, трябваше да изпита паника, а паниката поражда грешки.
Но паниката можеше да бъде контролирана. Матарезе бързо щеше да издигне защитна стена около сенатора, президентството беше твърде голяма награда, за да бъде пожертвано. А и обвинения, направени от един предател, не бяха никакви обвинения; това бяха просто думи, изречени от човек, който беше предал своята страна.
Инстинкт. Разгледай мъжа — мъжа — по-отблизо.
Джошуа Ейпълтън не беше такъв, какъвто го възприемаше нацията. Популярната фигура, чийто апел обикаляше страната. А какво се криеше зад ежедневния му личен живот? Беше ли възможно в личния си живот да имаше слабости, които по-трудно щеше да може да отрече, отколкото обвиненията в мащабна конспирация, отправени от един предател? Беше ли понятно — и колкото повече Брей се замисляше за това, толкова по-логично му се струваше — че цялата история в Корея беше един голям сапунен мехур? Дали командирите не бяха подкупени, а за медалите не беше платено? Стотици мъже бяха убедени от парите да устроят едно бдение, за което никой не даваше пукната пара? Сигурно това не беше първият случай, когато войната беше използвана като трамплин за издигане в цивилния живот. Беше едно естествено, съвършено заблуждение, ако сценарият можеше да бъде изработен прецизно — а кой сценарий не можеше да бъде добър с ресурсите, контролирани от Матарезе…
Разгледай мъжа. Мъжът.
Голдмън беше описал на Брей съвременното семейство на Ейпълтън. Официалната резиденция на сенатора беше една къща в Конкорд, където той и семейството му отсядаха през летните месеци. Баща му беше умрял преди няколко години; Никълъс Гидероне беше изразил своята последна почит към сина на своя настойник, като беше закупил огромния Ейпълтън хол от вдовицата на цена, далеч над пазарната, обещавайки да запази името вечно. Възрастната госпожа Ейпълтън понастоящем живееше в Бейкън хил, в една тухлена къща на Луисбърг скуеър.
Майката. Що за жена беше тя? Голдмън беше изчислил, че трябва да е някъде около седемдесет и пет годишна. Дали можеше да му каже нещо? Неволно, може би, знаеше много. Майките бяха далеч по-добри източници на информация, отколкото се считаше — не с това, което казваха, а с това, което не казваха, променяйки бързо темата на разговора.
Беше девет и двадесет. Брей се чудеше дали щеше да може да се свърже с майката на Ейпълтън и да говори с нея. Къщата може би беше наблюдавана, но не и като първостепенна задача. От някоя кола, паркирана на площада с изглед към къщата, един мъж, вероятно двама. Ако имаше такива мъже и успееше да ги залови, Матарезе щяха да разберат, че е в Бостън, а той още не беше готов за това. Въпреки всичко, майката можеше да му подскаже някакъв кратък път, някакво име, някакво произшествие, нещо, което бързо можеше да проследи; нямаше много време. Господин Б. А. Викъри трябваше да се появи в хотел „Риц Карлтън“, но когато се появеше, трябваше да притежава своите средства. Като оптимален вариант той трябваше да има свой заложник; трябваше да има Джошуа Ейпълтън Четвърти.