Нямаше никаква надежда. Но нямаше и нещо, което да не си заслужаваше да се опита. Там беше инстинктът.
Стръмният склон на Честнат стрийт към Луисбърг скуеър беше характерен с все по-тихите пресечки. Сякаш човек излизаше от един объркан и влизаше в един свещен свят. Ярките неонови светлини бяха заменени от трептящата светлина на полузатъмнените газови лампи, павираните улици бяха чисто измити. Той стигна до площада, придържайки се в сенките на тухлената сграда на ъгъла. Извади малък бинокъл от дипломатическия си куфар и го сложи пред очите си, фокусирайки силните лещи на Цайс-Айкън върху всяка неподвижна кола на улицата край оградения парк, който беше центърът на Луисбърг скуеър.
Нямаше никой.
Брей прибра обратно бинокъла в дипломатическия си куфар, излезе от сянката на сградата на ъгъла и тръгна по тихата улица към тухлената къща на Ейпълтън. Самостоятелните къщички, ограждащи малкия парк с огради и порти от ковано желязо, бяха притихнали. Мощният въздух беше много студен, лампите премигваха по-често от непрекъснатите повеи на зимния вятър. Прозорците бяха затворени; в камините на Луисбърг скуеър гореше огън. Това беше един различен свят, отдалечен, почти изолиран, със сигурност живеещ в мир със себе си.
Той се изкачи по белите каменни стъпала и натисна звънеца. Стенните лампи от двете страни на вратата хвърляха повече светлина върху него, отколкото би му се искало.
Чу звука на стъпки; някаква жена отвори вратата и той мигновено разбра, че жената го позна; разбра го по краткия, неволен дъх, който излезе от устните й, в повдигането на клепачите. Това обясняваше защо на улицата няма никой, охраната беше вътре в къщата.
— Госпожа Ейпълтън, моля?
— Страхувам се, че тя се пенсионира.
Жената се опита да затвори вратата. Скофийлд заби левия си крак под основата й, а с рамото си подпря тежкия черен панел и го отвори.
— Страхувам се, че вие знаете кой съм — каза той, влизайки вътре, оставяйки куфара си на земята.
Жената се изви, дясната й ръка се стрелна към джоба на униформата й. Брей контрира, като я принуди да продължи да се завърта, хващайки китката й, извивайки я надолу и встрани от тялото й. Тя извика. Скофийлд я просна на пода, коляното му се заби в основата на гръбнака й. С лявата си ръка стисна врата й отзад, ръката му беше между плешките й и той грубо дръпна нагоре, когато тя падна; още няколко килограма налягане и щеше да й счупи врата. Но той не искаше да го направи. Искаше тази жена да остане жива; тя припадна в безсъзнание на пода.
Той се наведе тихо, изваждайки револвера с къса цев от джоба на служителката, очаквайки да чуе звуци от хора в къщата. Викът трябваше да бъде чут, ако имаше някой в къщата — имаше нещо, но то беше толкова слабо, че не можеше да долови какво беше. Видя един телефон до стълбището и пропълзявайки до него, го вдигна. Чу се само звукът на сигнала. Никой не използваше телефона. Може би жената беше казала истината; беше напълно възможно госпожа Ейпълтън да се беше пенсионирала. Той скоро щеше да разбере това.
Първо трябваше обаче да научи още нещо. Върна се обратно до сестрата, издърпа я по пода под лампата в коридора и разкъса униформата й отпред. Съдра комбинезона и сутиена отдолу, повдигайки нагоре лявата й гръд, за да разгледа плътта.
Беше там. Малкият, нарисуван син кръг, както го беше описал Талеников. Белегът не беше никакъв белег по рождение, това беше знакът на Матарезе.
Внезапно отгоре се дочу стържещият звук на някакъв двигател, вибрациите бяха постоянни, басови. Брей залегна върху неподвижното тяло на сестрата, в сянката на стълбището, и вдигна револвера.
Иззад ъгъла на първата площадка се видя някаква старица. Тя седеше в декориран стол в автоматичен асансьор, сухите й ръце държаха гравирания лост, който се издигаше от парапета. Беше облечена в тъмносив пеньоар с висока яка, деликатното й някога лице беше набръчкано, гласът й бе прегракнал.
— Мога да си представя, че това е един от начините да прецакаш кучката или да издебнеш отзад разгонената вълчица, но ако целта ви е сексуална, младежо, ще се усъмня във вкуса ви.
Госпожа Джошуа Ейпълтън Трета беше пияна. От вида й можеше да се разбере, че бе пияна от години.
— Единствената ми цел, госпожо Ейпълтън, е да се срещна с вас. Тази жена се опита да ме спре; това е нейният пистолет, а не моят. А съм кадрови офицер от разузнаването, работещ за правителството на Съединените щати, и съм готов да ви покажа картата си. С оглед на това, което се случи, проверявам за някакво скрито оръжие. Бих направил същото при всякакви обстоятелства, навсякъде, по всяко време.