— Съжалявам, сигурно е болезнено да го знаете…
— Напротив — отвърна засегнато тя. Сега беше неин ред да го разгледа. — Да не си мислите, че сте хитър?
— Никога, по никакъв начин не съм си мислил така…
Инстинкт.
— От колко време сте… болна, госпожо Ейпълтън?
— Благодаря ви за въпроса. Откакто се помня, а това е достатъчно отдавна.
Брей отново погледна гарафите.
— Сенаторът идвал ли е тук скоро?
— Защо питате?
Изглеждаше, че и е забавно или просто се прикриваше по този начин.
— Просто така — каза Скофийлд небрежно; не искаше да я тревожи. Не сега; не беше сигурен какво, но нещо се случваше. — Казах на служителката ви, че сенаторът ме е изпратил тук, че той самият може би пътува насам.
— А, така значи — кресна старицата; в прегракналия й алкохолизиран глас се чувстваше триумф. — Не се изненадвам, че се е опитала да ви спре!
— Заради това? — попита Брей тихо, посочвайки към гарафите. — Пълните бутилки — пълнени всеки ден — с пиячка. Може би синът ви би имал нещо против?
— О, не бъдете такъв глупак. Тя се е опитала да ви спре, защото сте излъгал.
— Излъгал?
— Разбира се! Сенаторът и аз се срещаме само при специални случаи, и то при тези много специални срещи с доктора — когато съм така нагласена, че възторжените му привърженици могат да видят възторжената му майка. Синът ми никога не е бил тук и никога няма да дойде. Последния път когато бяхме сами, беше преди повече от осем години. Дори при погребението на баща му, въпреки че бяхме заедно, не си говорихме.
— Може ли да попитам защо?
— Не можете. Но мога да ви кажа, че това няма нищо общо с вашите измишльотини — от това, което можах да схвана — които ми разказахте.
— Защо казахте, че никога не говорите за Корейската война?
— Младежо, недейте да гадаете. — Госпожа Ейпълтън вдигна чашата към устните си, ръката се разтрепери и чашата падна, брендито се разля върху пеньоара.
— По дяволите!
Скофийлд се надигна от стола.
— Не я пипайте! — изкомандва тя.
— Ще я вдигна — каза той, коленичейки пред нея. — Няма смисъл да се спъвате в нея.
— Тогава я вдигнете. И ми дайте друга, ако обичате.
— Разбира се.
Той отиде до близката маса и й наля бренди в чиста чаша.
— Казвате, че не обичате да говорите за войната в Корея…
— Казах — прекъсна го старицата, — че никога не сме я обсъждали.
— Вие имате късмет. Имам предвид да споменете за нещо и с това да свърши всичко. Някои от нас не са такива късметлии. — Той остана пред нея, сянката му падаше върху й, лъжата беше пресметната. — Аз не мога. Аз бях там. Като вашия син.
Старицата отпи няколко глътки, без да спре.
— Войните убиват много повече, отколкото труповете, които остават след тях. Случват се ужасни неща. Те случиха ли ви се на вас, младежо?
— Случиха ми се.
— Те направиха ли с вас онези ужасни неща?
— Какви ужасни неща, госпожо Ейпълтън?
— Държаха ли ви гладен, биха ли ви, погребваха ли ви жив, запушиха ли ноздрите ви с прах и кал, за да не можете да дишате? Умирайки бавно, в съзнание, буден, но умиращ?
Старицата разказваше за мъченията, документирани от мъжете, които бяха пленени в севернокорейските лагери. Каква беше връзката?
— Не, тези неща не се случиха с мен.
— Знаете ли, те са се случили с него. Лекарите ми разказаха. Това го е накарало да се промени. Вътре. Да се промени толкова много. Но ние не трябва никога да говорим за това.
— Разговаряме?… — За какво говореше тя? — Имате предвид сенатора?
— Шшшт! — Старицата изпи остатъка от брендито. — Ние не трябва никога, никога да говорим за това.
— Разбирам — каза Брей, но не разбираше.
Сенатор Джошуа Ейпълтън Четвърти никога не беше попадал в плен при севернокорейците. Капитан Джош Ейпълтън беше успял да се измъкне от залавяне в редица случаи; всеки път, когато успееше да постигне това, зад гърба на врага, ставаше детайл от неговото величие. Скофийлд остана пред нея и заговори отново.
— Но не мога да кажа, че съм забелязал някаква голяма промяна в него, освен дето остарява. Разбира се, преди двадесет години не го познавах толкова добре, но за мен той все още е един от най-прекрасните хора, които изобщо съм познавал.