Брей потрепери на бледата светлина. Той беше в гробницата на мъж, който беше съвсем жив, вещите от живота му бяха запазени, за да могат по някакъв начин да пренесат мъртвия безопасно през време на пътуването му из мрака. Беше ужасяващо изживяване, когато човек се замислеше за Джошуа Ейпълтън, наелектризиращия, хипнотизиращ сенатор от Масачузетс. Скофийлд погледна към старицата. Тя се беше втренчила неподвижно към няколко снимки на стената. Брей пристъпи напред и ги погледна.
Това бяха снимки на по-младия Джошуа Ейпълтън и няколко негови приятели — същите приятели, явно екипажът от лодката — случаят беше указан от снимката в центъра. Тя показваше един дълъг флаг, носен от четирима мъже, стоящи на борда на кораба Шампионат Марбъл Хед регата — лято, 1949 година.
Само централната снимка и трите над нея показваха и четиримата членове на екипажа. Долните две бяха моментални снимки само на двама от четиримата. Ейпълтън и друг младеж, и двамата голи до кръста — слаби, мускулести, подавайки ръце през борда; усмихвайки се на фотоапарата, стоейки от двете страни на мачтата, седнали на борда, протегнали напред чаши за поздрав.
Скофийлд разгледа отблизо двамата мъже, после ги сравни с техните колеги. У Ейпълтън и у очевидно близкия му приятел имаше сила, която липсваше в другите двама. Чувство на сигурност, на някаква убеденост. Те не си приличаха, с изключение може би на ръста и теглото — атлетични мъже, чувствайки се добре в компанията помежду си — въпреки това не бяха и кой знае колко различни. И двамата имаха остри, макар и различни черти — силни челюсти, широки чела, големи очи и кичури права, тъмна коса — същият тип лица като тези от броевете на Айви Лийг.
Имаше нещо обезпокояващо при тези снимки. Брей не знаеше какво е то, но то беше там. Инстинкт.
— Те сякаш са братовчеди — каза той.
— В продължение на много години бяха като братя — отвърна старицата. — В мирно време щяха да бъдат партньори, по време на война — войници, стоящи рамо до рамо. Но той излезе мръсник, предаде сина ми. Моят прекрасен Джошуа отиде на война сам и му се случиха ужасни неща. Той избяга в Европа, скри се в някакъв замък, но съществува възмездие. Умря в Гщаад, от раните при падане. Доколкото ми е известно, синът ми никога оттогава не е споменавал името му.
— Оттогава? Кога беше това?
— Отпреди 25 години.
— Кой беше той?
Тя му разказа. Скофийлд не можеше да диша. В стаята нямаше въздух, само сенки във вакуума. Той беше открил пастирчето, но инстинктът му подсказваше да търси нещо друго, един фрагмент също толкова странен, колкото и всичко останало, което беше научил. Най-ужасяващото парченце от мозайката си дойде на мястото, сега вече можеше да си обясни скока над пропастта. Трябваше му само доказателство, защото истината беше толкова странна.
Той беше в една гробница; мъртвият беше пътувал в мрака в продължение на двадесет и пет години.
7.
Той отведе старицата до спалнята й, наля й бренди за последен път и я остави. Когато затвори вратата, тя стоеше на леглото, тананикайки си невъзможната мелодийка. Ейпълтън хол… на Ейпълтън хил.
Звуци, изтръгвани от някакъв клавесин преди повече от сто години. Нотите бяха загубени, също както и тя беше загубена, без сама да знаеше защо.
Той се върна в слабо осветената стая, в мястото където почиваха спомените, и отиде при залепените на стената снимки. Взе една, като извади кукичката, на която беше окачена, заглаждайки тапета около дупката; това можеше да забави разкритието, но със сигурност нямаше да го предотврати. Изключи лампите, затвори вратата и слезе по стълбите към коридора.