— Мога ли да ползвам телефона ти? — попита Скофийлд. — Ще платя каквото струва.
— Последния път, когато погледнах сметките, нямаше нито една на мое име. Моля, ползвайте го.
Брей беше прочел номера от екрана; отиде до телефона и набра.
— Крофърд е на телефона.
Гласът от Куинси беше груб, но не и неучтив.
— Казвам се Скофийлд, сър. Не се познаваме, не съм лекар, но съм силно заинтересуван от един случай, с който сте се занимавали преди много години в Масачузетс Дженерал. Бих искал да го обсъдим набързо с вас, ако нямате нищо против.
— Кой беше пациентът? Имах няколко хиляди такива.
— Сенаторът Джошуа Ейпълтън.
Настъпи кратка пауза в другия край на линията; когато Крофърд заговори, към грубия му глас се добавиха и нотки на отпадналост.
— Тези проклети катастрофи могат да преследват човек чак до гроба, нали така? Добре, от две години вече не практикувам, така че каквото и да кажете или каквото и да кажа, няма да има кой знае какво значение… Да речем, че съм направил грешка.
— Грешка?
— Не ми се случва често, бях ръководител на хирургията в продължение на онези проклети дванадесет години. Заключението ми е записано в медицинския картон на Ейпълтън; единственият възможен извод е, че рентгеновата снимка не е била добре проявена или скенерът ми е подал грешни данни.
Нямаше никакво обобщение от доктор Натаниъл Крофърд в медицинския картон на Ейпълтън.
— Имате предвид, че сте бил отстранен като водещ хирург?
— Отстранен, глупости! Томи Белфорд и аз бяхме направо изритани от гилдията.
— Белфорд? Това да не е доктор Белфорд, специалистът по кожни рани?
— Хирург. Специалист по пластична хирургия и един истински творец. Той връща лицето на човека, сякаш е всемогъщият Бог. Според мен, онова вундеркиндче, което доведоха, оплеска цялата работа на Томи. Въпреки това го съжалявам. Хлапето току-що беше свършило, когато главата му се пръсна.
— Имате предвид мозъчния кръвоизлив, сър?
— Точно така. Швейцарецът беше там, когато това се случи. Той оперира, но беше твърде късно.
— Като казвате „швейцареца“, да не би да имате предвид хирурга, който ви е заместил?
— Точно така. Великият хер доктор от Цюрих. Това копеле се отнасяше с мен, сякаш бях последният двойкаджия на медицинското училище.
— Знаете ли какво се случи с него?
— Предполагам, че се е върнал в Швейцария. Никога не съм се интересувал…
— Докторе, казвате, че сте направили грешка или рентгеновата снимка или оборудването са ви подвели. За каква грешка става въпрос?
— Проста. Аз се отказах. Бяхме го поставили на системи за пълна поддръжка и не съм очаквал нищо друго. Пълна поддръжка; без нея той нямаше да оживее и един ден. А дори и да оживееше, щеше да представлява боклук; щеше да живее като растение в саксия.
— Не сте виждали никаква надежда за възстановяване?
Крофърд сниши гласа си — признак за неговата скромност.
— Аз бях хирург, не бях бог. И аз бях грешен. Мое беше мнението тогава, че Ейпълтън не само беше вън от всякаква надежда да се възстанови, но той просто умираше по малко с всяка минута… Но не бях прав…
— Благодаря ви за възможността да разговаряме, доктор Крофърд.
— Както ви казах и преди, сега това няма значение. И аз нямам нищо против. Прекалено много години съм прекарал с ножа в ръка; не съм правил много грешки.
— Сигурен съм, че е така, сър. Дочуване.
Скофийлд се върна обратно при компютъра, чернокожият студент четеше учебника си.
— Рентгенови снимки?… — каза Брей тихо.
— Какво? — Момчето погледна нагоре. — Какви рентгенови снимки?
Брей седна до младежа; сега — повече от всякога имаше нужда да спечели момчето на своя страна. Той се надяваше, че го беше постигнал.
— Доколко добре познаваш болничния персонал?
— Човече, но това е голямо място.
— Да, но знаеше достатъчно много, за да се обадиш на Метузала.
— Е, работил съм тук в продължение на три години с малки прекъсвания. Оправям се някак си…
— Има ли тука някъде хранилище за рентгенови снимки, където те се пазят от предни години?
— Имате предвид около двадесет и пет години?
— Да.
— Има. Няма да е голям проблем.
— Можеш ли да ми намериш някой от каталозите?