Това беше Джулиън Гидероне, син на Пастирчето.
8.
Скофийлд подкара на югоизток към Салем. Сега нямаше смисъл да отлага, предишните схеми трябваше да бъдат отхвърлени. Можеше да спечели много, ако се движеше колкото се може по-бързо, ако, разбира се, всеки ход беше правилен ход, всяко решение — правилно решение. Той имаше своето оръжие и своята атомна бомба — своята сметка с подробностите и рентгеновите снимки. Сега въпросът беше да насочи точно оръжията си, да ги използва не само да премахне съществуването на Матарезе, но първо — и над всичко първо — да открие Антония и да ги принуди да ги освободят. И Талеников, ако все още беше жив.
Което означаваше, че трябваше да създаде своя собствена измама. Всички измами се основаваха на илюзията, а илюзията, която той трябваше да пробута, беше, че Беоулф Агейт можеше да бъде заловен, оръдията и бомбата му да бъдат обезвредени, да бъде спряна неговата атака, самият той да бъде унищожен. За да постигне това, трябваше да избере първоначална силна позиция, след която да последва проява на слабост.
Стратегията с вземането на заложник повече не му вършеше работа; той нямаше да може и да се приближи до Ейпълтън. Пастирчето нямаше да му позволи; цената на мястото в Белия дом беше твърде висока, за да бъде проиграна лесно. Без човека нямаше никаква цена. Така че силната му позиция лежеше върху рентгеновите снимки. Беше наложително да се основава на факта, че съществува само по едно копие от рентгеновите снимки; че не е възможно съществуването на дубликати. Спектроанализът щеше да разкрие подобна обработка, а Беоулф Агейт не беше глупак; той очакваше да бъде направен такъв анализ. Той искаше момичето, искаше руснака; рентгеновите снимки щяха да бъдат заменени за тях.
Щеше да има малки пропуски в механиката на размяната, една очевидна слабост, на която врагът щеше да заложи; но тя щеше да бъде пресметната, нямаше да бъде никаква слабост. Матарезе щяха да бъдат принудени да извършат размяната. Едно корсиканско момиче и един офицер от КГБ за рентгенови снимки, които неоспоримо доказваха, че мъжът в Сената — тръгнал към президентството, не беше Джошуа Ейпълтън Четвърти — легендата от Корея, вълшебният политик, а човек, за когото се знаеше, че е погребан през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година в швейцарското село Кол дю Пилон.
Той подкара към пристанището на Салем, привлечен както винаги, през целия си живот, към водата, без да е точно сигурен какво търсеше, докато не го видеше. Табела във формата на щит, поставена в градината на малкия хотел. Удобни апартаменти. Звучеше добре. Стаи с хладилник и приспособления за готвене. Нямаше да представлява чужденец, хранещ се в ресторанти; сега не беше туристическият сезон в Салем.
Паркира колата на паркинга, застлан с бял чакъл и ограден с бяла, подвижна ограда, сивите води на пристанището бяха от другата страна на пътя. Внесе дипломатическото си куфарче и пътната си чанта, регистрира се под някакво безобидно име и помоли за апартамент.
— С кредитна карта ли ще платите, сър? — попита младата жена зад рецепцията.
— Простете, не ви разбрах?
— Не сте посочили как ще платите. Ако е с кредитна карта, политиката ни е да я прекараме през машината.
— Разбирам. Не, всъщност аз съм един от онези странни хора, които използват истински пари. Сам борец срещу пластмасовите пари. Защо да не ви платя за една седмица напред, съмнявам се дали ще остана по-дълго. — Той й подаде парите. — Предполагам, че наблизо има бакалница.
— Да, сър. Малко по-нагоре по улицата.
— А други магазини? Трябва да си купя някои неща.
— Шопинг центърът се намира на около десет пресечки на запад. Сигурна съм, че там ще намерите всичко, от което имате нужда.
Брей се надяваше да е така; разчиташе на това.
Беше отведен до апартамента си, което всъщност представляваше една голяма стая със сгъваемо легло и параван, който прикриваше малката печка, на която не можеше да се сготви повече от едно ястие, и хладилник. Но стаята имаше изглед към пристанището. Това беше чудесно. Отвори дипломатическия си куфар, извади снимката, която беше свалил от стената на гробницата на госпожа Ейпълтън в чест на сина й, и се вгледа в нея. Двама млади мъже, високи, мускулести, които не можеха да бъдат сбъркани, но си приличаха достатъчно, за да може един непознат хирург някъде в Швейцария да размени лицата им. Един млад американски лекар беше принуден с пари да подпише медицинско свидетелство за уволнение, а после за сигурност беше убит. Една майка, доказана алкохоличка, беше държана на разстояние, но с която се парадираше, когато беше удобно и полезно да се постъпи така. Кой можеше да познава един син по-добре от майката? Кой в Америка щеше да спори с компрометиралата се госпожа Джошуа Ейпълтън Трети?