Брей наблюдаваше как мениджърът на „Плаца Дъпликейтинг Сървис“ извади подредените листи на неговото обвинение от сивите табли, които се подаваха от машината. Той поговори набързо с оплешивяващия мъж, отбелязвайки, че прави услуга на племенника си; каза му, че хлапето посещавало някакви курсове по творческо писане в Емерсън и че се включило в някакво състезание.
— Това хлапе има известно въображение — каза мениджърът, прикрепяйки листите с телбод.
— О, прочетохте ли го?
— Само части. Стоя си при машината и нямам какво да правя, освен да гледам да не се задръсти, разбирате, нали? Но когато хората дойдат с лични писма или завещания — знаете какво имам предвид — винаги се опитвам да си държа очите върху копчетата. Понякога е трудно.
Брей се изсмя.
— Казах на племенника си, че е по-добре да спечели, ако или не, ще влезе в затвора.
— Вече няма такива работи. Днешните хлапета, те са велики. Те не казват нищо. Знам много хора, които не ги харесват за това, но аз ги харесвам.
— Мисля, че и аз ги харесвам.
Брей погледна сметката пред себе си и извади пари от джоба си.
— Кажете, случайно да ви се намира някаква машина Алфа 12?
— Алфа 12? Та това нещо струва осемдесет хиляди долара. Имам добър бизнес, но не съм от тази класа.
— Предполагам, че бих могъл да намеря поне една в Бостън.
— Онази застрахователна компания на Лафайет стрийт има такава. Мога да заложа живота си, че вътрешното министерство е платило за нея. Тя е единствената, за която знам на север от Бостън, имам предвид чак до Монреал.
— Застрахователна компания?
— „Уест Хартфорд Кежуълти“. Аз обучавах двете момичета, които работят на Алфата. Не е ли типично за застрахователните компании? Купуват си машина като тази, но няма да платят за договор за обслужване.
Скофийлд се облегна на рафта, един изморен мъж, който се доверяваше.
— Слушайте, пътувам от пет дни, а трябва да предам един доклад по пощата до довечера. Имам нужда от една Алфа 12. Сега бих могъл да отида до Бостън и вероятно ще намеря някоя. Но е вече почти четири часът и предпочитам да не го правя. Фирмата ми е малко луда; шефовете ми мислят, че времето ми е твърде ценно, за това ми плащат достатъчно пари, за да си го спестявам, когато мога. Какво ще кажете? Можете ли да ми помогнете?
Брей извади една стодоларова банкнота от джоба си.
— Явно работите за страхотна компания.
— Така е.
— Ще се обадя.
Беше пет и четиридесет и пет, когато Брей се върна в хотела при пристанището на Салем. Машината Алфа 12 беше изпълнила това, от което имаше нужда и той беше открил магазин за канцеларски принадлежности, където си беше купил машинка за телбод, шест хартиени плика, две рула от опаковъчни ленти и чифт везни, марка „Парк-Шърман“, които измерваха теглото както в унции, така и в грамове. От пощенския офис в Салем си купи марки за петдесет долара.
Списъкът с покупките му беше допълнен от една пържола и бутилка скоч. Той изсипа покупките на леглото, отнасяйки някои до масата, други до шкафа между лилипутската печка и хладилника. Наля си уиски и седна на стола пред прозореца, който гледаше към пристанището. Смрачаваше се и той виждаше водите само там, където се отразяваха светлините от доковете.
Отпи от уискито на малки глътки, оставяйки алкохола да се разнесе, концентрирайки мислите си. Не му оставаха повече от десет минути, преди да започне телефонните разговори. Оръдията му бяха нагласени; атомната бомба беше на мястото си. Сега беше много важно всичко да стане в определена последователност — винаги последователност — а това означаваше да подбира точните думи, точното време; нямаше място за грешки. За да избегне грешките, умът му трябваше да бъде свеж, свободен, непритеснен — в състояние да слуша внимателно, да долавя нюансите.
Тони?…
Не!
Затвори очи. Чайките в далечината атакуваха водите за последното си хранене преди да падне мракът. Той слушаше техните писъци, дисонансът беше някак си успокояващ; във всяка битка за оцеляване имаше някакъв особен вид енергия. Надяваше се, че и той самият ще има такава.
Задряма, после се събуди внезапно. Погледна часовника си и се ядоса. Беше шест часът и шест минути. Неговите десет минути се бяха разтегнали почти до петнадесет. Време беше за първото телефонно обаждане, това, което бе най-малко вероятно да даде някакъв резултат. Нямаше нужда то да бъде отправено през Лисабон, възможността за подслушване беше толкова малка, че на практика почти не съществуваше. Но на практика не означаваше напълно. За това разговорът му нямаше да продължи повече от двадесет секунди, минимално необходимото време, дори за най-модерния тип подслушваща техника да започне да функционира.