Това ограничение от двадесет секунди беше същото, на което беше инструктирал французойката няколко седмици по-рано, когато цяла вечер се обаждаше вместо него в апартамента в хотела на Небраска авеню.
Той стана от стола и отиде при дипломатическия си куфар, изваждайки бележките, които си беше водил. Бележките бяха имена и телефонни номера. Отиде до телефона до леглото, придърпа едно кресло до него и седна. Замисли се за миг, съставяйки изреченията, които искаше да каже на френски, съмнявайки се обаче, че това щеше да има някакво значение. Посланикът Робърт Уинтроп беше изчезнал преди повече от месец; нямаше причина да мисли, че беше оцелял. Уинтроп беше споменал имената на Матарезе пред хора — или пред човека — във Вашингтон, пред които не трябваше да го прави.
Вдигна слушалката и набра номера; последваха три иззвънявания, преди телефонистката да отговори и да попита за номера на стаята му. Той й го каза, а след това последваха иззвъняванията до едно по-далечно място.
— Ало?
— Слушай! Няма време. Разбираш ли?
— Да. Продължавай.
Тя го позна. Беше с него. Той заговори бързо на френски, погледът му следеше секундарника на часовника.
— Посланик Робърт Уинтроп. Джорджтаун. Вземи двама мъже от Компанията с тебе, без обяснения. Ако Уинтроп е там, помоли го да се видите насаме, но не казвай нищо високо. Дай му бележка с думите: „Беоулф иска да се срещне с вас“. Поискай да отговори писмено. Срещата трябва да е чиста. Ще ти се обадя пак.
Седемнадесет секунди.
— Трябва да говорим — беше силният бърз отговор. — Обади се пак.
Той затвори; тя щеше да бъде в безопасност. Не само че беше малко вероятно Матарезе да я бяха открили и да я подслушват, но дори и да беше така, те нямаше да я убият. Нямаше да спечелят нищо, дори можеха да научат повече, ако държаха посредничката жива. А и щяха да си навлекат много неприятности, убивайки хората на Компанията, които щяха да отидат с нея. Освен това при тези обстоятелства имаше някои ограничения; съжаляваше, но те съществуваха.
Беше време за Лисабон. Още от Рим той знаеше, че когато настъпи моментът, ще трябва да използва Лисабон. Само веднъж можеше да си позволи да използва серия от телефонни разговори, минаващи през Лисабон. Защото след като бъдеха записани тези, към които бяха адресирани разговорите, веднага към компютрите щяха да полетят червените карти, сигнализиращи за тревога. Кодираният източник щеше да бъде засечен от другите компютри в Ленгли и нямаше да могат да бъдат отправени други телефонни разговори през този източник. Всички предавания щяха да бъдат унищожени. Достъпът до Лисабон беше ограничен за всички, с изключение на тези, които се занимаваха само с дезертьорство от най-високо равнище, хора, които по време на тревога трябваше директно да се свържат със своите началници във Вашингтон, които от своя страна пък бяха оторизирани да вземат незабавни решения. Не повече от двадесет офицери от разузнаването в страната имаха кодовете на Лисабон, а никой от Вашингтон никога не можеше да откаже разговор от Лисабон. Никой не знаеше дали някой генерал или ядрен физик, или високопоставен член на Президиума, или някой агент на КГБ нямаше да бъде наградата.
Освен това беше ясно, че всякаква злоупотреба с линията в Лисабон щеше да доведе като последица абсолютно сурово наказание за нарушителя. Брей почти се забавляваше при наличието на такава концепция; злоупотребата, която щеше да извърши, надминаваше всичко, предвидено от хората, които бяха изработили тези правила. Той погледна петте имена и длъжностите на хората, на които щеше да се обади. Имената сами по себе си не бяха толкова необичайни; вероятно те можеха да бъдат открити във всеки телефонен указател. Постовете им обаче не можеха да бъдат намерени.
Държавният секретар.
Председателят на националния съвет за сигурност.
Директорът на ЦРУ.
Главният съветник по външната политика към президента.
Началникът на обединения щаб на командването.