Вероятността един, а може би и двама от тези мъже да бъдат консилиере на Матарезе, накара Брей да не се опитва да изпраща своето обвинение директно на президента. Той и Талеников считаха, че след като вече разполагат с доказателствата, трябваше да се свържат с ръководителите на своите страни и да се опитат да ги убедят. Това не беше вярно; президентите и премиерите бяха твърде строго охранявани. Твърде добре защитавани; съобщенията биваха филтрирани; думите — интерпретирани. Обвиненията, отправяни от предателите, щяха да бъдат спрени. Други трябваше да бъдат хората, които да се свържат с президентите и премиерите. Мъжете, чиито постове на доверие и отговорност изключват възможността за съмнения; тези мъже трябваше да отнесат новините, не предателите.
Мнозинството, ако не и всички от тези, на които щеше да се обади, се бяха посветили на благоденствието на нацията, всички те имаха подкрепата на президента. Това беше всичко, което той желаеше от тях, а никой не трябваше да откаже телефонен разговор с Лисабон. Той вдигна телефона и набра номера на отвъдокеанската централа.
Двадесет минути по-късно телефонистката се обади обратно. Лисабон както винаги беше разчистил линиите до Вашингтон бързо. Държавният секретар беше на телефона.
— Тук е Стейт Уан — каза секретарят. — Кодовете ти са потвърдени, Лисабон. Какво има?
— Господин секретар, до четиридесет и осем часа вие ще получите един хартиен плик по пощата; на левия горен ъгъл ще бъде изписано името Агейт…
— Агейт? Беоулф Агейт?
— Моля ви, изслушайте ме, сър. Този плик трябва да бъде донесен директно на вас, без да се отваря. В него има подробен доклад, описващ редица събития, които са се случили и продължават да се случват в момента. Които разкриват конспирация, целяща да поеме над правителството…
— Конспирация? Моля, бъдете конкретен. Комунист?
— Не. Не мисля.
— Трябва да бъдете конкретен, господин Скофийлд! Вие сте издирван от закона и злоупотребявате с лисабонската линия. Разтревоженият ви плач, целящ да се спасите, не е във ваш интерес, нито в интерес на тази страна.
— Ще откриете конкретните неща, от които имате нужда в доклада ми. Между тях е доказателството. Повтарям, доказателство, господин секретар, че в Сената е налице една измама, която датира отпреди двадесет години. Тя е от такъв мащаб, че не съм сигурен дали страната ще бъде в състояние да понесе шока. Може дори да не е в неин интерес да я разкрие.
— Обяснете го сам!
— Обяснението е в плика. Но там няма препоръка; аз нямам никакви препоръки. Това си е ваш бизнес. И на президента. Представете му информацията възможно най-скоро, след като я получите.
— Заповядвам ви да ми докладвате незабавно!
— Ще се появя след четиридесет и осем часа, ако все още съм жив. Когато се появя, искам две неща: реабилитация за мен и подслон за офицера от съветското разузнаване — ако той е жив.
— Скофийлд, къде сте?
Брей затвори.
Той изчака десет минути и проведе втория си телефонен разговор до Лисабон. Тридесет и пет минути по-късно на телефона беше председателят на Националния съвет за сигурност.
— Господин председател, вие ще получите хартиен плик по пощата; в горния ляв ъгъл ще бъде записано името Агейт…
Беше точно четиринадесет минути след полунощ, когато приключи последния разговор. Сред мъжете, с които се беше свързал, имаше почтени мъже. Гласовете им трябваше да бъдат чути от президента.
Имаше четиридесет и осем часа. Това можеше да означава цял живот.
Сега беше време за уискито. Докато очакваше включването, беше погледнал към бутилката скоч. Беше близо до мисълта именно по този начин да успокои своите тревоги, но и в двата случая отхвърли метода. Когато беше притиснат, той беше най-студения мъж, когато познаваше; може би невинаги щеше да чувства това, но това беше начинът, по който трябваше да работи. Сега вече заслужаваше да пие; това щеше да бъде наздравица за разговора, който щеше да проведе след малко със сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти, а иначе Джулиън Гидероне, син на Пастирчето.
Телефонът иззвъня, шокът от звука накара Брей да стисне бутилката в ръката си, забравяйки за уискито, което наливаше. Алкохолът изпълни чашата и започна да се излива на рафта. Беше невъзможно! Нямаше начин обажданията му до Лисабон да бъдат проследени толкова бързо. Магнитните импулси пътуваха с часови колебания, откривайки погрешни източници; цялата система трябваше да бъде закрита за минимум осем часа, за да може да бъде проследено едно единично обаждане. Лисабон беше изключен; просто човек можеше да се обади и да бъде в безопасност, местоположението му да бъде погребано до следващия път, когато щеше да бъде издирвано пак.