Телефонът иззвъня отново. Ако не отговореше, нямаше да разбере. Липсата на информация беше далеч по-опасна дори в случай, че беше проследен. Независимо от това какво се беше случило, той все още разполагаше с козове; или поне с убеждението, че тези козове ще играят. Вдигна телефона.
— Да?
— Стая 212?
— Какво има?
— На телефона е управителят, сър. Няма нищо спешно, но външната телефонистка ни каза — съвсем естествено — че от нашата телефонна централа има задгранични телефонни разговори. Спомнихме си, че вие не използвате кредитна карта, а предпочитате сметките ви да бъдат записвани на стаята ви. Счетохме, че ще бъде добре да знаете, че таксата ви вече надхвърля триста долара.
Скофийлд погледна преполовената бутилка скоч. Скептицизмът на янките нямаше да се промени до края на света; а после счетоводителите на Нова Англия щяха да дадат под съд Вселената.
— Защо не дойдете лично и аз ще ви платя за разговорите. Ще бъде в брой.
— О, не е необходимо, наистина не е необходимо, сър. Всъщност, аз не съм в хотела, вкъщи съм си. — Настъпи съвсем кратка пауза на смущение. — В Бевърли. Ние просто ще добавим…
— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Брей, затваряйки телефона и връщайки се при барчето и бутилката скоч.
Пет минути по-късно той беше готов. Ледено спокойствие беше обхванало цялото му тяло, когато седна до телефона. Думите щяха да се появят, защото оскърблението беше там, те сами щяха да се появят лесно. Това, за което се беше замислил, беше последователността. Изнудване, компромис, слабост, размяна. Някой вътре в Матарезе искаше да разговаря с него, да го привлече поради най-логичната причина на света; той щеше да даде на този мъж — който и да беше — шанса да направи и двете. Това беше част от размяната, прелюдия към бягството. Но първата стъпка по опънатото въже нямаше да бъде направена от Беоулф Агейт. Тя щеше да бъде предприета от сина на Пастирчето.
Вдигна телефона. Тридесет секунди по-късно чу познатия глас с неповторимия бостънски акцент, който толкова често му напомняше за младия президент, убит в Далас.
— Ало? Ало?
Явно беше прекъснал съня на сенатора; разбра го от изкашлянето.
— За бога, кой се обажда?
— Има един гроб в швейцарското селце Кол дю Пилон. Ако в онзи ковчег там долу има тяло, то не е на мъжа, чието име е изписано върху камъка.
Въздишката в телефона беше наелектризираща. Тишината, която последва, представляваше един вик, пресечен от прегръдката на страха.
— Кой?…
Мъжът беше шокиран, неспособен да състави въпроса си.
— Няма нужда да казваш нищо, Джулиан…
— Престани! — Викът най-после излезе.
— Добре, без имена. Знаеш кой съм аз — ако не знаеш, значи Пастирчето не е информирало синчето си.
— Няма да слушам!
— О, ще слушаш, сенаторе. Точно сега този телефон е част от ръката ти; ти няма да го изпуснеш. Не можеш. За това по-добре слушай. На единадесети ноември хиляда деветстотин четиридесет и трета година ти и един твой близък приятел сте отишли при един и същ зъболекар на Мейн стрийт, Андовър, в Масачузетс. Същия ден са ви направили рентгенови снимки. — Скофийлд направи пауза, която продължи точно една секунда. — Аз притежавам тези снимки, сенаторе. От офиса ти ще го потвърдят сутринта. От офиса ти могат също да потвърдят факта, че вчера един куриер от Генералния счетоводен офис взе снимки, направени неотдавна от сегашния ти зъболекар във Вашингтон. И накрая, щом си толкова настоятелен, офисът ти може да провери в каталога на рентгеновите снимки в болницата Масачузетс Дженерал в Бостън. Ще открият, че една единична, фронтална рентгенова снимка, направена преди двадесет и пет години, липсва от картона на Ейпълтън. Отпреди един час те всички са на мое разположение.
В телефона се чу тих, обикновен плач; един стон без думи.
— Продължавай да слушаш, сенаторе — продължи Брей. — Има един шанс. Ако момичето е живо, имаш шанс, ако не е — нямаш. Що се отнася до руснака, ако той трябва да умре, аз съм човекът, който може да го убие. Мисля, че знаеш защо. Виж какво, можем да се разберем. Това, което знам, не желая да го знам. Това, което правиш, не ме засяга, повече не. Това, което ти искаш, вече си го спечелил, а хората като мен свършват, работейки за хора като теб, така е от край време. В края на краищата няма голяма разлика между всички вас. Навсякъде.