Скофийлд отново направи пауза, стръвта блестеше; дали щеше да я налапа…
Налапа я. Шепотът беше дрезгав, изречението — пробващо почвата.
— Има… хора, които искат да говорят с теб.
— Ще ги изслушам. Но само след като момичето бъде освободено, а руснакът бъде предаден на мен.
— А рентгеновите снимки?…
Думите бяха изречени бързо, прекъснати; един мъж потъваше.
— Такава ще бъде размяната.
— А как?
— Ще се договорим. Трябва да разбереш, сенаторе, единственото нещо, което сега има значение за мен, съм аз самият. Момичето и аз, ние просто искаме да се измъкнем.
— Какво?
Мъжът отново беше неспособен да зададе въпроса си.
— … Искам ли? — довърши Скофийлд. — Доказателство, че е жива, че все още може да ходи.
— Не разбирам…
— Не знаеш много и за размяната също. Пакет, който е неподвижен, не е никакъв пакет; той проваля размяната. Искам доказателство, а имам много мощен бинокъл.
— Бинокъл?
— Хората ти ще разберат. Искам телефонен номер и да я видя. Очевидно аз съм в района на Бостън. Ще ти се обадя утре сутринта на този номер.
— Има дебати в Сената, кворум за…
— Ще ги пропуснеш — каза Брей, затваряйки телефона.
Първият ход беше направен; телефоните между Вашингтон и Бостън щяха да бъдат използвани цяла нощ. Доверие и париране, натиск и проверки; преговорите бяха започнали. Той погледна към книжните пликове на масата. Между обажданията ги беше запечатал, претеглил, беше залепил и марките. Бяха готови да заминат. С изключение на един, а нямаше причина да вярва, че ще му се наложи да го изпрати. В изчезването на мъжа и в това, което той може би беше направил, имаше някаква трагедия.
Беше време отново да се обади на старата си приятелка от Париж. Вдигна телефона и набра номера.
— Брей, слава богу! Чакаме те от часове!
— Вие?
— Посланик Уинтроп.
— Той е там?
— Всичко е точно. Беше уредено изключително добре. Неговият човек, Стенли, ме убеди, че не е възможно някой да ги е проследил и че на всички е известно, че посланикът е в Александрия.
— Стенли е добър!
Скофийлд чувстваше, че му се иска да изкрещи до небето от силното облекчение, силната радост. Уинтроп беше жив! Фланговете бяха покрити, Матарезе — унищожени. Беше свободен да преговаря така, както никога не беше преговарял в своя живот. А той беше най-добрия.
— Дай да говоря с Уинтроп.
— Брендън, аз съм на телефона. Страхувам се, че взех телефона от приятелката ти твърде грубо. Прости ми, скъпи.
— Какво се случи? Опитвах се да ти се обадя.
— Бях ранен, не сериозно, но достатъчно, за да ми се наложи да се лекувам. Отидох при един познат лекар във Фредериксбърг; той има частна клиника. Някак си не вървеше най-възрастният от така наречените държавници да се появи във вашингтонска болница с куршум в ръката. Имам предвид, можеш ли да си представиш Хариман да се появи в някое спешно отделение в Харлем с огнестрелна рана? Не исках повече да те намесвам, Брендън.
— Господи! Трябваше да се сетя за това.
— Имаш достатъчно неща, за които трябва да се сещаш. Къде си?
— Край Бостън. Има толкова много неща, които трябва да ви разкажа, но не по телефона. Всичко е в един плик, заедно с четири ленти от рентгенови снимки. Трябва веднага да ви го предам, а вие трябва да го предадете на президента.
— Матарезе?
— Повече, отколкото и двамата можем да си представим. Имам доказателството.
— Хвани първия самолет за Вашингтон. Ще се свържа с президента сега и ще ти осигуря пълна протекция. Военен ескорт, ако трябва. Издирването ти ще бъде отменено.
— Не мога да направя това, сър.
— Защо не?
Посланикът не искаше да повярва.
— Има… намесени няколко заложници. Имам нужда от време. Те ще бъдат убити, ако не започна преговори.
— Преговори? Не ти трябва да преговаряш. Ако наистина имаш това, което казваш, че имаш, остави правителството да свърши тази работа.
— За натискането на спусъка са необходими грубо около петстотин грама натиск и около една пета от секундата — каза Скофийлд. — Аз трябва да преговарям; но вижте, сега мога да го направя. Ще поддържам връзка с вас, ще ви посоча мястото на размяната. Ще можете да ме прикривате.