— Отново тези думи — каза Уинтроп. — Те никога не излизат от речника ти, нали?
— Никога не съм чувствал благодарност за това, че ми се налага да ги използвам.
— Колко време?
— Зависи; въпросът е деликатен. Двадесет и четири, може би тридесет часа. Трябва да са по-малко от четиридесет и осем. Това е крайният срок.
— Предай ми доказателството, Брендън. Има един адвокат; фирмата му е в Бостън, но той живее в Уолтъм. Той е добър приятел. Имаш ли кола?
— Да. Мога да стигна до Уолтъм за около четиридесет минути.
— Добре. Ще му се обадя. Той ще хване първия самолет за Вашингтон. Името му е Пол Бърджърън. Ще трябва да намериш адреса му в някой указател.
— Няма проблеми.
Беше един и четиридесет и пет минути след полунощ, когато Брей натисна звънеца на вратата на къщата в Уолтъм. Пол Бърджърън отвори вратата, облечен в халат. По застаряващото му интелигентно лице, се виждаха бръчки на тревога.
— Знам, че не трябва да питам за името ви, но ще имате ли нещо против, ако влезете? От това, което разбирам, съм сигурен, че ще можете да пийнете едно.
— Много ви благодаря, но все още трябва да свърша някои неща. Това е пликът и още веднъж ви благодаря.
— Може би друг път. — Адвокатът погледна дебелия хартиен плик в ръката си. — Знаете ли, чувствам се по същия начин, както Джим Сейнт Клер трябва да се е чувствал, когато за последен път му се е обадил Ал Хаиг. Това да не е някакъв вид димка?
— Не, но също има връзка с огъня, господин Бърджърън.
— Обадих се на авиокомпанията преди един час. Ще летя за Вашингтон със самолета от седем и петдесет и пет. Уинтроп ще получи това до десет сутринта.
— Благодаря. Лека нощ.
Скофийлд подкара обратно към Салем, оглеждайки пътищата инстинктивно за някой, който да го следи; нямаше, а и не очакваше да има. Освен това търсеше да види някакъв денонощен супермаркет. Стоките им почти винаги се ограничаваха само с храни.
Намери един в покрайнините на Медфорд, встрани от магистралата. Паркира пред него, влезе и видя това, което търсеше във втората зала. Евтини будилници, макети на Биг Бен. Купи десет от тях.
Беше три и осемнадесет, когато влезе в стаята си. Извади будилниците от кутиите, нареди ги на масата и отвори дипломатическия си куфар, изваждайки малка кожена чантичка, съдържаща миниатюрни ръчни инструменти. Първото, което щеше да направи сутринта, беше да купи батерии и телефонни кабели, а малко по-късно и експлозиви. Можеше да струват доста, но това не беше непреодолим проблем, трябваше му по-скоро шоу, отколкото сила, а по всяка вероятност нямаше да му трябва нищо. Годините, обаче, го бяха научили да бъде внимателен; една размяна беше като изработването на гигантски самолет. Всяка система имаше резервна система, всяка резервна — алтернативна.
Разполагаше с шест часа, за да подготви своите алтернативи. Беше добре, че имаше какво да прави. Сънят сега беше изключен.
9.
Промяната между зората и деня беше едва доловима; времето отново обещаваше зимен дъжд. Той пристигна в осем часа. Брей стоеше с ръце, облегнати на перваза на прозореца, и гледаше океана, мислеше си за по-спокойните и топли морета, чудейки се дали той и Тони ще могат някога да плават по тях. Вчера нямаше никаква надежда, днес имаше и той беше поставен на изпитание да работи така, както никога преди това не беше работил. Всичко, което Беоулф представляваше, трябваше да бъде видяно и чуто, да бъде събрано в този ден. Той беше прекарал живота си, подготвяйки се за няколкото кратки часа, които можеха да му позволят да продължи да живее по единствения възможен начин. Щеше да я спаси или щеше да умре; това не беше се променило. Фактът, че беше успял ефективно да унищожи Матарезе, беше почти без значение сега. Това беше професионална задача, а той беше най-добрият… Той и руснакът бяха най-добрите.
Отдръпна се от прозореца и отиде до масата, преглеждайки труда си от последните няколко часа. Беше му отнело по-малко време, отколкото беше проектирал; толкова пълна беше концентрацията. Всеки часовник беше разглобен, всички валове на основните колелца бяха изпробвани, към въртящите се в една посока механизми бяха прибавени нови неонови гайки, миниатюрните болтчета бяха балансирани. Сега всички бяха готови да приемат включването на телефонните кабели, свързани с батерия, която щеше да хвърли искрите към открития барут в продължение на тридесет секунди. Тези искри от своя страна щяха да запалят и възпламенят експлозивите, наредени в кръг в разстояние на петнадесет минути. Всеки будилник беше нагласен и проверен отново дузина пъти, зъбчатките бяха така подбрани, че да осигуряват последователност; всички бяха отработени по дузина пъти за тази последователност. Професионални инструменти, когато ги изучаваше, нямаше някакво конкретно поръчение. Дизайнерът трябваше също така да бъде и механик, архитектът — строител, критикът на даден занаят трябваше да може да го практикува. Това беше важно.