Барут можеше да бъде получен след закупуването на куршуми от който и да е оръжеен магазин. Що се отнасяше до експлозиви, едно обикновено посещение до някой обект, който предстоеше да бъде съборен, или до някоя строителна площадка, въоръжен с подходящата правителствена идентификация, беше всичко, необходимо за получаването на инвентара на място. Останалото беше въпрос на това да имаш големи джобове в шлифера. Всичко това го беше правил и преди; манталитетът на обикновените хорица беше един и същ навсякъде. Внимавай в човека, носещ черен пластмасов пропуск, който говори тихо. Той е опасен. Трябва да му сътрудничиш; не позволявай името ти да попадне в списъка.
Той постави часовниковите механизми в една кутия, дадена му от чиновника в супермаркета пет часа по-рано, запечата капака и я отнесе до колата си. Отвори багажника си, нагласи кутията в ъгъла и се върна във фоайето на хотела.
— Налага ми се да си тръгна скоро — каза той на младия мъж зад рецепцията. — Платих за една седмица, но плановете ми се промениха.
— На вашата стая има записани много телефонни разговори…
— Вярно — съгласи се Скофийлд, чудейки се колко хора от Салем знаеха това. Дали вещиците все още ги изгаряха в Салем? — Ако вече сте ми направили сметката, ще сляза долу след около половин час. Прибавете и тези вестници към сметката ми, моля.
Той взе два вестника от рафтовете на рецепцията. Сутрешният „Екзаминър“ и местният седмичен вестник. После се изкачи по стълбите в стаята си.
Направи си кафе, отнесе чашата до масата и седна до нея с вестниците и телефонния указател на Салем. Беше осем и двадесет и пет. Пол Бърджърън вече летеше от тридесет минути, времето на летище Лоугън позволяваше полетите да се състоят. Това беше нещо, което щеше да провери, когато започне телефонните обаждания.
Отвори „Екзаминър“, обръщайки на секцията за обявите. Имаше две, с които се търсеха строителни работници, първата в Нютън, втората в Брейнтрий. Записа си адресите, надявайки се да открие трети и четвърти някъде наоколо.
Успя. В местния вестник от Салем имаше снимка, направена преди пет дни, показваща сенатора Джошуа Ейпълтън на церемонията при започването на изкопните работи в Суомпскот. Това беше федерален проект, координиран с щата Масачузетс, един квартал за хора със средни доходи, който щеше да бъде построен на скалистата земя, на север от Филипбийч. Заглавието казваше: „Започват разрушителни и изкопни работи…“.
Иронията беше чудесна.
Той отвори телефонния указател и намери оръжеен магазин в Салем; нямаше причина да търси по-нататък. Записа адреса.
Беше осем и тридесет и седем. Време да се обади за лъжата, която беше прикрита под името на Джошуа Ейпълтън. Стана и отиде до леглото, импулсивно решавайки да се обади първо на летище Лоугън. Обади се и думите, които чу, бяха точно тези, които искаше да чуе.
— В седем и петдесет и пет за Вашингтон? Това трябва да е полет 62 на Ийстърн. Сега ще проверя, сър… имало е дванадесетминутно закъснение, но самолетът е излетял.
Пол Бърджърън пътуваше към Вашингтон и към Робърт Уинтроп. Сега нямаше да има отлагане, нямаше да има кризисни конференции, нямаше да има набързо свикани срещи между арогантните мъже, опитващи се да решат как и кога да процедират. Уинтроп щеше да се обади в Овалния офис; щеше да бъде уредена незабавна среща и цялата мощ на правителството щеше да бъде хвърлена срещу Матарезе. И утре сутринта, Уинтроп се беше съгласил с това, сенаторът щеше да бъде отведен от тайните служби и да бъде откаран директно в болницата Уолтър Рийд, където щеше да бъде подложен на интензивни прегледи. Щеше да бъде разкрита една двадесет и пет годишна измяна. Пастирчето и синът му щяха да бъдат унищожени.