Брей запали цигара, отпи от кафето и вдигна телефона. Беше напълно самообладан; щеше да се концентрира тотално върху преговорите, върху размяната, която щеше да бъде без значение за Матарезе.
Гласът на сенатора беше напрегнат, от краткото изречение се долавяше изтощение.
— Никълъс Гидероне иска да те види.
— Самото Пастирче — каза Скофийлд. — Ти знаеш условията ми. Той знае ли ги? Готов ли е да ги изпълни?
— Да — прошепна синът. — Съгласен е да ти даде телефонния номер, но не е сигурен какво имаш предвид като казваш изглед.
— Тогава няма какво повече да си говорим. Затварям.
— Чакай!
— Защо? Това е проста дума; казах ти, че имам бинокъл. Какво още да ти кажа? Той е отказал, сбогом, сенаторе.
— Не! — Дишането на Ейпълтън се долавяше. — Добре, добре. Ще ти бъде казано време и място, където да се обадиш на номера, който ще ти дам.
— Ще ми бъде какво? Ти си мъртъв, сенаторе. Ако те искат да те пожертват, това си е техен бизнес — и твой. Така предполагам, но със сигурност не е моя работа.
— За какво, по дяволите, говориш? Какво има?
— Това е неприемливо. Не те ще ми кажат време и място, а аз ще ти кажа на теб и ти ще им кажеш на тях. Давам ти конкретно място и период от време, сенаторе. Между три и пет часа днес следобед, при северните прозорци на Ейпълтън хол, тези, които гледат към езерото Ямайка. Разбра ли? Ейпълтън хол.
— Телефонният номер…
— Не ми го казвай. Искам прозорците да са осветени, жената да бъде в една стая, руснакът в друга. Искам да видя как те се движат, как разговарят; искам да ги видя да ходят, да говорят, да реагират. Ясно ли е?…
— Да. Да говорят… да реагират.
— И, сенаторе, кажи на хората си да не си правят труда да ме търсят. Снимките няма да бъдат в мен; те ще бъдат у някой друг, на когото съм казал къде да ги изпрати, ако не се върна на уговорената автобусна спирка до пет и половина.
— Автобусна спирка?
— По северния път от Ейпълтън хол минава маршрутът на обществената автобусна линия. Тези автобуси са винаги пълни, а дългият път около езерото Ямайка ги прави доста бавни. Ако дъждът продължи да вали, ще бъдат и по-бавни от обикновено. Така че ще имам достатъчно време да видя това, което искам да видя.
— Ще се срещнеш ли с Никълъс Гидероне? — Въпросът беше зададен бързо, на ръба на истерията.
— Ако съм доволен — каза Скофийлд студено. — Ще ти се обадя от някоя телефонна кабина около пет и половина.
— Той иска да говори с теб сега!
— Господин Викъри не разговаря с никого, докато не се настани в хотел „Риц Карлтън“. Мислех, че това е ясно.
— Той се тревожи, че може да си направил дубликати; той е много разтревожен от това.
— Това са двадесет и пет и тридесет и осем годишни негативи. Всякакво излагане на фотографска светлина ще се отрази на спектрографа веднага. Не бих рискувал да бъда убит за това.
— Той настоява да се свържеш с него сега. Казва, че е изключително важно!
— Всичко е изключително важно.
— Той каза да ти предам, че грешиш. Грешиш много.
— Ако днес следобед съм доволен, той ще има шанса да ми го каже по-късно. А ти ще си получиш президентския пост. Или може би той?
Брей затвори телефона и изтърси цигарата си. Както си мислеше, Ейпълтън хол беше най-логичното място Гидероне да държи своите заложници. Той се беше опитал да не мисли за това, когато бе обиколил огромното имение — близостта на Тони беше пречка, която едва ли можеше да преодолее — но инстинктивно го знаеше. И защото го знаеше, очите му бяха реагирали като бързите прекъсвачи на дузина камери, запечатвайки стотици образи. Мястото беше обширно; акри, изпълнени с гъсти гори и дебели шубраци, а охраната в малките заслони беше поставена около хълма. Подобна крепост беше вероятна цел за нашествие — всъщност възможността никога не е напускала съзнанието на Гидероне — и Скофийлд възнамеряваше да спечели от този страх. Щеше да симулира едно въображаемо нашествие, което щеше да създаде впечатлението, че е организирано от такъв тип армия, каквато Пастирчето най-добре познаваше.
Той се обади за последен път, преди да тръгне за Салем; на Робърт Уинтроп във Вашингтон. Посланикът по всяка вероятност щеше да бъде зает през следващите няколко часа в Белия дом — съветът му щеше да бъде необходим при всяко решение, взето от президента. А Скофийлд искаше да си осигури защитата на предната линия. Наистина му беше необходима само тази защита; въображаемите нашествия нямаха нашественици.