Брей обърна бинокъла надясно, дъхът му спря, туптенето в гърдите му беше като бързо ускоряваните удари на барабан в някаква ехокамера. Беше повече, отколкото можеше да понесе. Дъждът замъгляваше лещите; той щеше да полудее.
Тя беше там! Стоеше права зад прозореца, главата й беше изправена, първо се обърна наляво, после надясно, очите й се движеха, реагираха на гласове. Реагираха.
И тогава Скофийлд видя това, което не се осмеляваше да се надява, че ще види. Облекчение се разнесе по тялото му и той за малко да извика в дъжда от силното вълнение. Имаше страх в очите на Антония, това беше ясно, но имаше и още нещо. Гняв.
Очите на неговата любов бяха изпълнени с гняв и нямаше нищо на земята, което да го замени! Гневният ум беше непокътнат ум.
Той свали бинокъла, вдигна стъклото и запали двигателя. Трябваше да се обади на още няколко места и да уреди последните приготовления. Когато стореше това, щеше да дойде времето господин Б. А. Викъри да пристигне в хотел „Риц Карлтън“.
10.
— Останахте ли доволен? — Гласът на сенатора сега беше по-контролиран, отколкото сутринта. Тревогата все още беше там, но сега тя беше по-дълбоко под повърхността.
— Колко лошо е ранен руснакът?
— Той е загубил кръв, отслабнал е.
— Видях това. Може ли да се движи?
— Достатъчно, за да го качите в колата, ако това желаете да направите.
— Точно това искам да направя. Двамата, той и жената, да дойдат в моята кола с мен, точно в момента, когато кажа. Ще карам колата надолу към портала и когато подам сигнал, вратата трябва да бъде отворена. Тогава ще си получите рентгеновите снимки, а ние ще заминем.
— Мислех, че искаш да го убиеш.
— Преди това искам нещо друго. Той притежава информация, която може да направи остатъка от живота ми много приятен, без значение кой какво ще управлява.
— Разбирам.
— Сигурен съм, че разбираш.
— Ти каза, че ще се срещнеш с Никълъс Гидероне, чуй това, което той ще ти каже.
— Ще го чуя. Ще излъжа, ако не призная, че имам въпроси.
— Той ще отговори на всичко. Кога ще се видиш с него?
— Той ще разбере, когато се настаня в хотел „Риц Карлтън“. Кажи му да се обади там. И да си изясним нещо, сенаторе. Телефонен разговор, никакви войници. Рентгеновите снимки няма да бъдат в хотела.
— Къде ще бъдат те?
— Това е моя работа.
Скофийлд затвори и излезе от телефонната будка. Щеше да направи следващото обаждане от една будка в центъра на Бостън, да се свърже с Робърт Уинтроп, а и да види каква е реакцията на посланика за материала в плика, както и всичко останало. И да бъде сигурен, че протекцията му е вече осигурена. Ако съществуваха спънки, искаше да знае за тях.
— Тук е Стенли, господин Скофийлд.
Както винаги, шофьорът на Уинтроп говореше грубо, но не и неприятно.
— Посланикът е все още в Белия дом; той ми каза да се върна тук и да очаквам обаждане от вас. Каза ми да ви предам, че всичко, за което сте помолил, е уредено. Каза ми да повторя времената. Единадесет и тридесет, единадесет и четиридесет и пет и дванадесет и петнадесет.
— Това исках да чуя. Благодаря много.
Брей отвори вратата на телефонната будка в бакалницата и отиде до тезгяха, на който продаваха чертожна хартия и маркери в различни цветове. Избра си бледожълта хартия и тъмносин маркер.
Отиде обратно в колата си и използвайки дипломатическото куфарче за подложка, написа съобщението с големи, ясни букви върху жълтата хартия. Удовлетворен, отвори куфара, извади петте запечатани плика със залепени марки, адресирани до петимата най-влиятелни мъже на нацията, и ги постави на седалката до себе си. Вече беше време да ги изпрати. После извади шестия плик и напъха жълтата хартия в него; той го запечата с тиксо и написа върху него: „За бостънската полиция“.
Подкара бавно по Нюбъри стрийт, търсейки адреса, който беше намерил в телефонната будка. Беше от лявата страна, четири входа от ъгъла, една голяма боядисана табела на прозореца.
„КУРИЕРСКИ УСЛУГИ ФЕНИКС
ДОСТАВКА ЗА 24 ЧАСА
МЕДИЦИНСКИ, АКАДЕМИЧНИ, СТОПАНСКИ“
Една слаба, скована жена с израз на сериозен професионализъм се надигна от бюрото си и приближи до гишето.