— Едно адски хубаво продължение.
— Не е така. Много повече наши служители умират от сърдечни удари, отколкото от насилие. Четете дневните бюлетини. Но аз съм сигурен, че това е само един от многото въпроси. Мога ли да изпратя кола за вас?
— Можете да не изпращате.
— Нямате причина да бъдете враждебно настроен.
— Не съм враждебно настроен, внимателен съм. В себе си аз съм един мошеник. Съставил съм си една схема и възнамерявам да я спазя. Ще дойда там точно в единадесет и тридесет. Вие ще говорите, аз ще слушам. Точно в дванадесет и петнадесет ще изляза заедно с момичето и руснака. Ще бъде подаден сигнал, ние ще се качим в колата и ще караме до главния портал. Точно тогава ще си получите рентгеновите снимки, а ние ще си заминем. Ако се появи и най-малкото отклонение, снимките ще изчезнат. И ще се появят някъде на друго място.
— Ние имаме правото да ги прегледаме — запротестира Гидероне. — За акуратност и спектроанализ; искаме да бъдем сигурни, че не са направени дубликати. Трябва да имаме време за това.
Пастирчето захапа; изпускането на този преглед беше слабостта, на която Гидероне съвсем естествено разчиташе. Огромната електронна желязна врата трябваше да бъде отворена и да остане отворена. Ако тя останеше затворена, нито войниците, нито взривните устройства нямаше да могат да предотвратят някой да стреля по колата. Брей се поколеба.
— Наистина е справедливо. Поставете оборудването и един техник долу при портала. Проверката ще отнеме две или три минути, но вратата трябва да бъде отворена през това време.
— Много добре.
— Между другото — добави Скофийлд, — съвсем съзнателно казах всичко това на сина ви…
— Имате предвид сенатор Ейпълтън, надявам се.
— Надявайте се. Ще намерите рентгеновите снимки непокътнати, никакви следи от преснемане. Няма да ме убиете за това.
— Убеден съм. Но намирам една слабост в това споразумение.
— Слабост?… — Брей усети студ.
— Да. От единадесет и тридесет до дванадесет и петнадесет има само четиридесет и пет минути. Няма да имаме достатъчно време, за да разговаряме. Тоест аз да говоря, а вие да слушате.
Скофийлд въздъхна отново.
— Ако сте убедителен, ще знам къде да ви открия на следващата сутрин, нали?
Гидероне се изсмя тихо със своя феерично висок глас.
— Разбира се. Толкова е просто. Вие сте мъж с логика.
— Опитвам се да бъда. Тогава до единадесет и тридесет.
Брей затвори телефона.
Направи го! Всяка система си имаше своя осигурителна система, всяка осигурителна система — алтернатива. Размяната беше осигурена на всички флангове.
Беше единадесет и двадесет и девет, когато той премина през вратите на Ейпълтън хол и навлезе по алеята, която се извиваше край къщата при портала на обграденото със стена имение, построено върху склона на хълма. Когато мина край пристроения гараж към къщата на портала, той беше изненадан от няколкото лимузини. Десет или дванадесет униформени шофьори разговаряха помежду си; това бяха мъже, които се познаваха взаимно. Те бяха идвали тук и преди.
Стената, обграждаща огромната основна къща, служеше повече за ефект, отколкото за защита; тя беше едва два метра и половина, но построена така, че да изглежда по-висока отдолу. Джошуа Ейпълтън Първи си бе направил доста скъпа играчка. Една трета представляваше замък, една трета крепост, една трета функционално имение с невероятна гледка към Бостън. Светлините на града блещукаха в далечината; дъждът беше спрял, оставяйки след себе си студена прозрачна мъгла.
Брей видя двама мъже в обсега на фаровете си; този отдясно му посочи да спре пред отвора в стената. Той спря; пътят зад стената беше препречен от две тежки вериги, закачени на дебели железни стълбове, вратата в дъното беше поставена под една арка. Това, което липсваше, беше една падаща врата, под която смъртоносните шипове да се спускат след отпускането на някакво въже.
Брей излезе от колата и незабавно беше залепен върху багажника, всеки джоб, всяка зона от тялото му беше претърсена за оръжие. Обграден от охраната, той беше ескортиран до вратата в арката и пропуснат да мине.
Още от пръв поглед разбра защо Никълъс Гидероне е трябвало да притежава имението Ейпълтън. Стълбището, стенописите, полилеите… Изключителното величие на голямата къща спираше дъха. Най-близкото до него, което Брей можеше да си представи, беше обгореният скелет в Порто Вечио, на мястото на който някога се е издигала Вила Матарезе.