— Заповядайте насам, моля — каза охраната вдясно от него, отваряйки една врата. — Ще имате три минути с гостите.
Антония изтича през стаята в неговите обятия, сълзите й навлажниха бузите му, силата на прегръдката й беше отчаяна.
— Скъпи мой, ти дойде за нас!…
— Шшшт… — Той я държеше. О, господи, той я държеше! — Нямаме време — изрече тихо. — След малко ще излезем оттук. Всичко ще бъде наред. Ще бъдем свободни.
— Той иска да говори с теб — прошепна тя. — Бързо.
— Какво?
Скофийлд отвори очи и погледна зад Тони. В другия край на стаята Талеников седеше неподвижно в едно кресло. Лицето на руснака беше бледо, толкова бледо, че беше като тебеширено, лявата част на главата му беше превързана; ухото му и половината от бузата му бяха отнесени от куршум. Вратът и рамото му също бяха превързани, обездвижени от метална шина във формата на буквата Т; той едва можеше да се движи. Брей хвана ръката на Антония и приближи. Талеников умираше.
— Тръгваме си оттук — каза Скофийлд. — Ще те заведем в болница. Всичко ще бъде наред.
Руснакът бавно поклати глава, болезнено, нарочно.
— Той не може да говори, скъпи. — Тони докосна дясната буза на Василий. — Няма глас.
— Господи. Какво са…? Няма значение. След четиридесет и пет минути си тръгваме оттук.
Талеников отново поклати глава. Руснакът му подсказваше нещо.
— Когато охраната му помагаше да слезе долу по стълбите, той получи конвулсия — каза Антония. — Беше ужасно; те бяха повлечени заедно с него и това ги вбеси. Започнаха да го удрят и беше толкова болезнено.
— Те бяха повлечени надолу? — попита Брей, чудейки се, поглеждайки към Талеников.
Руснакът кимна, бръквайки под ризата си, към колана под нея. Той извади един пистолет и го постави между краката си към Скофийлд.
— Много хубаво е паднал — прошепна Брей, усмихвайки се, като коленичи и взе оръжието. — Не можеш да имаш доверие на тези комунистически копелета. — После премести руснака, доближавайки устните си близо до дясното ухо на Талеников. — Всичко е чисто. Имаме наши хора отвън. Заредил съм експлозиви навсякъде около хълма. Те искат доказателството, което имам; ще се измъкнем.
Мъжът от КГБ още веднъж поклати глава. Тогава спря, очите му се разшириха и той кимна на Скофийлд да наблюдава устните му.
Устните изрекоха: „Пожар… Всегда пожар“.
Брей преведе.
— Пожар, винаги пожар?
Талеников кимна, после изрече други думи, почти недоловим шепот излизаше от устните му.
— Зажигание… пожар.
— Експлозии? След експлозиите, огън? Това ли казваш?
Талеников отново кимна, очите му бяха умоляващи.
— Ти не разбираш — каза Брей. — Ние сме покрити.
Руснакът още веднъж поклати глава, този път по-силно. После вдигна ръка с два пръсти пред устните си.
— Цигара? — попита Скофийлд.
Василий кимна. Брей взе пакет от джоба си заедно с един кибрит. Талеников избута цигарите и грабна кибрита.
Вратата се отвори; охраната заговори остро.
— Достатъчно, господин Гидероне ви очаква. Те ще бъдат тук, когато свършите.
— Хубаво е да бъдат.
Скофийлд се изправи, скривайки пистолета в колана под шлифера си. Той хвана ръката на Антония и тръгна с нея към вратата.
— Ще се върна след малко. Никой няма да ни спре.
Никълъс Гидероне седеше зад бюрото в своята библиотека. Гъста бяла коса ограждаше старческото му лице, бледата му кожа беше изопната, набръчкана около слепоочията и отпусната, потъваща в кухините, от които надничаха тъмните му блестящи очи. Във физиономията му имаше нещо селско; не беше трудно да се мисли за него като за пастирче.
— Ще имате ли нещо против, ако ни изложите схемата на времето си, господин Скофийлд? — попита Гидероне със своя висок, някак си останал без дъх глас, без да поглежда към Брей, с поглед впит във вестниците. — Четиридесет минути е твърде кратко време, а аз имам толкова неща да ви казвам…
— Ще ми ги кажете някой друг път, може би. За тази вечер схемата остава.
— Разбирам. — Старецът погледна нагоре, втренчил се в Скофийлд. — Мислите, че сме сторили ужасни неща, нали?