Василий отново вдигна телефона. На морската граница в района на Лазарево имаше денонощна телефонна централа, която обслужваше гръцките и иранските бизнесмени, желаещи да се свържат с офисите в своите страни. Ако знаеш какво да кажеш, можеха да ти дадат предимство пред чакащите за свръзка; след няколко часа телеграмата му щеше да стигне до „депото на Капитолийския хълм“. Това беше един хотел на Небраска авеню във Вашингтон.
Той щеше да се срещне със Скофийлд на неутрална земя. Някъде, където никой нямаше да може да се възползва от предимствата на мястото. В близост до пропуска за заминаващите пътници на някое летище, където мерките за охрана бяха най-строги; Западен Берлин или Тел Авив — нямаше значение; разстоянието също не играеше никаква роля. Но те трябваше да се срещнат и Скофийлд трябваше да бъде убеден в необходимостта от такава среща. Шифровката до Вашингтон даваше инструкции на агента от Брюксел да предаде следното на Беоулф Агейт.
„Ние се разплатихме взаимно с кръвта на най-скъпите за нас същества. Навярно аз загубих повече, но няма как ти да узнаеш това. Сега вече има и друг, който иска да ни изкара отговорни за международния тероризъм и то до такава степен, която никой от нас не може да предположи. Аз вече съм сам и действам извън закона. Трябва да обменим някои идеи с теб — това сигурно ще бъде отвращаващо и за двама ни. Избери някое неутрално място, в района на охраната на някое летище. Предложи Ел Ал, Тел Авив или място на германска територия, Западен Берлин. Куриерът знае как да отговори.
Името ми ти е известно.“
Беше почти четири сутринта преди да успее да заспи. Не беше спал в продължение на три дни и когато накрая сънят дойде, беше дълъг и дълбок. Бе си легнал още преди слънцето да се беше появило на източното небе и се събуди час, след като то залезе на запад. Това беше добре. Умът му и тялото му имаха нужда от почивка, а му предстоеше и пътуване през нощта до мястото в Севастопол, което трябваше да посети.
Оставаха три часа преди дежурният офицер да пристигне в КГБ; щеше да бъде по-просто, ако не се налагаше да ангажира други хора от щабквартирата. Колкото по-малко знаеха, че той е в града, толкова по-добре. Разбира се, криптографът знаеше, той беше осигурил връзката, разшифровайки съобщението от Амстердам, но той не би казал нищо. Талеников го беше обучил, извеждайки го от провинциализма на Рига към по-свободния живот в Севастопол.
Можеше добре да оползотвори времето си, помисли си Василий. Щеше да хапне и след това да уреди пътуването с един гръцки кораб, който трябваше да отплава директно за Босфора, и след това да продължи за Дарданелите. Ако в някоя от гръцките или иранските бази, поддържани от ЦРУ или САВАК го разпознаеха, щеше да действа напълно професионално. За разлика от предишния директор на тамошния сектор на КГБ, той нямаше да използва този маршрут за лични цели. Ако обаче музикантът Пьотр Ридуков не се обадеше през следващите два дни в Севастопол, разкриването му щеше да е сигурно, щяха да последват хайките на КГБ. Щеше да бъде срамота; можеше по-късно и други привилегировани мъже да поискат да ползват този маршрут, а си заслужаваше техният талант и информация да бъдат съхранени.
Талеников навлече износено, стоящо му зле връхно палто, нахлупи измачкана шапка. Добави също бастун и чифт очила с метални рамки. Провери как изглежда в огледалото и резултатът му се стори задоволителен. Взе в ръка и калъфа от цигулката и това допълни промяната на външния му вид; в края на краищата никой музикант нямаше да си изостави инструмента в стаята на някой евтин хотел. Излезе от стаята, спусна се по стълбите — никога не използваше асансьор — и се озова на севастополската улица. Щеше да отиде пеш до вълнолома, знаеше къде да отиде и какво трябва да каже.
Мъглата се спускаше откъм морето и се оцветяваше странно от водните отражения при кея. Беше оживено наоколо, тъй като товареха кораба. Гигантски кранове спускаха на палубата окачени на въжетата си огромни контейнери със стока. Докерите бяха руснаци, но ги контролираха гърци. Наоколо патрулираха войници със свободно провесени на раменете им оръжия, безполезни патрули, които повече се интересуваха да наблюдават машините, отколкото да следят за нередности.
Ако го попитаха, разсъждаваше Василий, наближавайки портала, щеше да им каже. Нередностите бяха в огромните контейнери, които се товареха на борда на кораба. Мъже и жени бяха пакетирани в картонените кутии; където се налагаше, бяха прекарани тръби, за да могат да дишат, а преди няколко часа бяха инструктирани да се изходят, защото нямаше да бъдат освободени чак до полунощ, след като излезеха в открито море.