И наистина разбираше; очакваше го. Това не беше ВКР. Бяха силните, които го чуха да произнася едно име, което никой не трябваше да чуе. Матарезе.
— Повярвай ми, не съм предал никого.
— Зная. Познавам те.
— Прочети ми телеграмата от „депото“.
— Добре. Имаш ли молив? Няма никакъв смисъл…
Василий бръкна в джоба за писалката си; на масата имаше хартия.
— Давай.
Мъжът заговори бавно и ясно.
— Както следва: „Покана Казимир. Schrankenwarten пет врати“…
Криптографът спря; Талеников чуваше гласове в другия край на линията.
— Не мога да продължа. Идва някой — само каза.
— Аз трябва да чуя останалата част от телеграмата!
— След трийсет минути. Магазин „Амар“. Ще те чакам там.
Линията прекъсна.
Василий удари с юмрук по масата, после затвори телефона.
— Трябва да я имам! — повтори той на английски.
— Кой е магазин „Амар“? Магазинът за омари ли? — попита човекът от ЦРУ.
— Един рибен ресторант на улица Керенски, на около седем преки от щабквартирата. Никой, който познава Севастопол, не ходи там — храната е ужасна. Но става за това, което той се опита да ми каже.
— Какво е то?
— Когато криптографът има да ми покаже някакъв пристигнал материал, преди другите да го видят, винаги предлага да се срещнем в „Амар“.
— Той не идва просто в твоя офис, за да поговорите?
Талеников хвърли бърз поглед на американеца.
— Ти знаеш повече и от това.
Агентът погледна враждебно към Василий.
— Искат те мъртъв, нали?
— Това е глупава грешка.
— Винаги е така — каза Заимис, намръщвайки се. — Имаш ли му доверие?
— Нали го чу? Кога ще отплаваме?
— В единайсет и половина. След два часа. Приблизително по същото време, когато ще пристигне потвърждението от Москва.
— Ще успея да се върна.
— Знам, че ще успееш — каза агентът. — Защото аз ще дойда с теб.
— Ти какво?
— Имам прикритие там, в града. Разбира се, ще си искам пистолета обратно. И твоя. Ще видим колко много искаш да минеш през Босфора.
— И защо ще го правиш?
— Мисля си, че може да премислиш онова твое невероятно предложение. Искам да не те изгубя.
Василий бавно поклати глава.
— Нищо никога не се променя. Това няма да стане. Аз все още мога да те разкрия, но ти не знаеш как. И като те разкрия, ще разбия на пух и прах цялата ви черноморска мрежа. Ще ви отнеме години, за да я възстановите. А времето винаги стои на преден план, нали?
— Ще видим. Искаш ли да стигнеш до Дарданелите?
— Разбира се.
— Дай ми пистолета — каза американецът.
Ресторантът беше препълнен, престилките на сервитьорите бяха толкова мръсни, колкото праха по пода. Талеников седеше сам до дясната задна стена, а Заимис беше две маси по-нататък в компанията на един гръцки търговец, на когото ЦРУ плащаше. На лицето на гърка беше изписано отвращение от обкръжението му. Василий отпи от водката с лед, която му помогна да убие вкуса на петокласния хайвер.
Криптографът влезе през вратата, забеляза Талеников и се отправи към него, провирайки се между сервитьорите и клиентите. Очите зад дебелите лещи разкриваха едновременно радост и страх, издаваха стотици незададени въпроси.
— Всичко е толкова невероятно — каза той, сядайки. — Какво са ти сторили те?
— Те го правят на себе си — отвърна Василий. — Не искат да слушат, не искат да чуят това, което трябва да им бъде казано, това, което трябва да бъде спряно. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Но да говорят за твоето екзекутиране! Не мога да го проумея!…
— Не се тревожи, стари приятелю. Аз ще се върна — и, както те се изразяват — ще бъда реабилитиран с почести.
Талеников се усмихна и докосна ръката на мъжа.
— Не забравяй никога, че в Москва има добри и достойни хора, повече отдадени на страната си, отколкото на своите собствени амбиции и страхове. Винаги ще ги има и тези са хората, до които ще се добера. Те ще ме посрещнат и ще ми благодарят за това, което ще направя. Повярвай ми… Сега трябва да свършим за минути. Къде е телеграмата?
Криптографът отвори ръката си. Хартията беше стегнато прегъната, прилепена към дланта му.