Брей излезе от сянката и тръгна към лимузината. Стенли отвори вратата и с едно движение се оказа на тротоара, като държеше дясната ръка в джоба си, а в лявата имаше фенерче. Той го включи. Скофийлд затвори очи. Само след секунди светлината угасна.
— Здравей, Стенли — поздрави Брей.
— Отдавна не сме се виждали, господин Скофийлд — отвърна шофьорът. — Приятно ми е да ви видя.
— Благодаря. Хубаво е, че те виждам.
— Посланикът ви очаква — продължи шофьорът, протягайки се да отвори ключалката. — Сега вратата е отворена.
— Чудесно. Между другото, след две минути ще изляза от колата и ще запаля една кибритена клечка. Това е сигналът за един човек, който трябва да дойде и да се присъедини към нас. Той е горе в другия край; ще излезе от една от пътеките.
— Разбрано. Посланикът каза, че вие ще бъдете двама. Окей.
— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че ако продължаваш да пушиш от онези тънки твои цигари, ще те помоля да изчакаш, преди да запалиш. Бих искал за момент да остана насаме с господин Уинтроп.
— Имате невероятна памет — каза Стенли, потупвайки джоба на сакото си с фенерчето. — Някога и с мен беше така.
Брей седна на задната седалка на колата и се изправи до мъжа, който до голяма степен беше отговорен за неговия начин на живот. Уинтроп беше остарял, но очите му все още можеха да наелектризират, все още бяха изпълнени с тревога. Те се здрависаха, като по-възрастният, държавникът, продължително задържа ръката на Скофийлд.
— Често съм си мислел за теб — каза той тихо, а погледът му затърси погледа на Скофийлд, после забеляза превръзките. — Имам смесени чувства, но не мисля, че трябва да ти казвам това.
— Не, сър, не трябва.
— Толкова неща се промениха, нали, Брей? Идеалите, възможността да направиш толкова много за толкова много хора. Ние бяхме кръстоносци, наистина. В началото. — Старецът пусна ръката на Скофийлд и се усмихна. — Спомняш ли си? Веднъж ти дойде с готов план, който трябваше да бъде вместен в рамките на една фирма за отдаване под наем. Дългове в окупираните територии за многобройната имиграция. Брилянтна концепция в икономическата дипломация, винаги съм казвал това. Човешки живот за пари, които никога нямаше да бъдат изплатени.
— И трябваше да бъде отхвърлено…
— Вероятно, но на арената на световното мнение една такава акция щеше да притисне руснаците до стената. Спомням си думите ти. Ти каза: „Ние сме определени като едно капиталистическо правителство, не се отказвайте от това, използвайте го. Определете го. Американските граждани плащаха за половината от руската армия. Подчертайте психологическата обвързаност, открийте нещо, открийте хората“. Това бяха твоите думи.
— Това беше един дипломиран студент, който се упражняваше в наивна теоретична геополитика.
— Често в подобен наивитет се среща голяма доза истина. Знаеш, че все още мога да видя онзи дипломиран студент. Чудя се за него…
— Няма време за това, сър — прекъсна го Скофийлд. — Талеников ни чака. Между другото, проверихме зоната; чиста е.
Очите на стареца премигнаха.
— Мислиш ли, че можеше да бъде другояче?
— Тревожех се да не би да подслушват телефона ви.
— Не е необходимо — каза Уинтроп. — Подобни апаратури би трябвало да бъдат изброени някъде, да бъдат заведени някъде. Не бих имал нищо против, ако бях човекът, който прави тези неща. Твърде много частни разговори се водят по моя телефон. Това е най-добрата ми защита.
— Успяхте ли да научите нещо?
— За Матарезе ли? Не… и да. Не в смисъл, че дори и най-труднодостъпните данни от разузнаването не споменават за нищо подобно, поне през последните четиридесет и три години. Президентът ме убеди в това и аз му повярвах. Той беше възмутен; притесни се от вероятността това да е вярно и постави хората си в тревога. Той беше разярен и изплашен, мисля.
— А защо да?
Старецът подбра думите си внимателно.
— Прикриват го, но то съществува. Преди да реша да се обадя на президента, се свързах с петима мъже, които в продължение на години — десетилетия — са били въвлечени в най-чувствителните сфери на разузнаването и дипломацията. От петимата трима си спомниха за Матарезе и бяха шокирани. Те предложиха да направят каквото могат, за да помогнат, тъй като вероятността от завръщането на Матарезе ги ужасяваше твърде много. Въпреки това останалите двама, хора, които, ако не друго, би трябвало да знаят доста повече от своите колеги, заявиха, че никога не са чували за него. Реакцията нямаше смисъл; те трябваше да са чували. Също както и аз — моята информация беше минимална, но със сигурност не е забравена. Когато им казах това, когато ги притиснах, и двамата се държаха странно, казвайки, че гледат на миналите ни съвместни действия не без да имат едно наум. Всеки се отнасяше с мен като че ли бях някакъв отнесен патриций, отдаден на отнесените си фантазии. Наистина, това беше изненадващо…