Той стигна до пътя и нахлупи шапката по-ниско, така че да прикрие синината в горната част на челото си, която беше резултат от удара в един железен стълб на стълбището.
Талеников. Дали беше стигнал до Корсика? Дали беше някъде из хълмовете край Порто Вечио? Нямаше да му трябва дълго време, за да разбере това. Всеки чужденец, който питаше за някаква легенда, лесно можеше да бъде проследен. От друга страна, руснакът щеше да бъде предпазлив; ако на тях двамата им беше минало през ум да се върнат към мястото на легендата, може би същата идея щеше да мине и през главите на други хора.
Брей погледна часовника си. Беше почти единадесет и половина. Той извади една карта, преценявайки своето местоположение на две мили и половина южно от Санта Лучия; най-пряката линия към хълмовете — към хълмовете на Матарезе, спомни си той — беше на запад. Но имаше нещо друго, което трябваше да открие, преди да стигне до тези хълмове. Своята база за операции. Някакво място, където да скрие нещата си и да може да разчита, че те ще бъдат там, когато се върне. Това изключваше всяко възможно място, където случаен пътник би могъл да спре. Нямаше да може да се справи с диалекта на олтрамонтан до няколко часа. Щяха да го разпознаят като чужденец, а чужденците винаги бяха белязани. Щеше да се наложи да устройва лагерите си в горите, близо до вода по възможност, и за предпочитане на такова разстояние, че да може да се добере до някой магазин или хан, откъдето да се снабдява с храна.
Предполагаше, че ще се наложи да остане в Порто Вечио за няколко дни. Нямаше друго приемливо предположение; всичко би могло да се случи, след като намери Талеников — ако успееше да го намери — но преди това трябваше да се занимае с потребностите, които имаше, преди да предприеме някакъв план. Всички дребни нещица.
Имаше някакъв път — твърде тесен, за да може да се движи кола по него, може би път, проправен от овчарите, който се отклоняваше от главния път към редицата хълмове. Водеше на запад. Той премести торбата в лявата си ръка и тръгна по пътя, като отстраняваше нискостоящите клони, докато се оказа във високата трева.
До дванадесет и четиридесет и пет измина не повече от пет или шест мили навътре в острова, но нарочно беше пътувал в зигзаг, за да може да огледа местността. Откри това, което търсеше, една гориста местност, която се издигаше рязко над един поток. Дебелите клони на корсиканския бор се спускаха до земята при брега на потока. Един човек и неговите вещи щяха да бъдат в безопасност зад тази зелена стена. На около миля на югозапад минаваше един път, който водеше към хълмовете. От това, което можеше да си спомни, той беше почти сигурен, че този е пътят, който трябваше да го отведе до руините на вила Матарезе. Имаше само един път. Освен това, ако паметта не му изневеряваше, той си спомни, че беше преминал през редица усамотени фермерски къщи по пътя към руините, и че ханът, където беше спрял да пие от местната бира през онзи горещ следобед, беше също на този път. Само че първо се минаваше край хана, близо до пътя на хълма, в мястото, където от главния път се отделяше един по-тесен. Дясното отклонение водеше нагоре, а лявото се връщаше в Порто Вечио. Брей погледна картата си отново, видя пътя, водещ към хълма, и отклонението надясно. Вече знаеше къде се намира.
Той премина през потока и се изкачи на противоположния бряг до високите борове. Пропълзя под тях, отвори торбата и извади малка лопата, озадачен, че два пакета от тоалетна хартия изпаднаха заедно с инструмента. Малките неща — мислеше си той, като започна да копае в меката пръст.
Беше почти четири часът. Той устрои своя лагер под зелените клони, зарови торбата, смени превръзката на врата си, изми лицето и ръцете си в потока. Освен това успя да почине малко, гледайки нагоре към провиращата се през клоните слънчева светлина, която падаше на тънки снопове през игличките на дърветата. Мислите му се лутаха, нещо, което се опита да отхвърли, но не успя. Сънят така и не идваше; само мисли.