Асакава се чувстваше изтощен, защото беше работил цяла нощ, но не му се спеше. Фактът, че завърши статията си, го ободри и мозъкът му работеше активно. Не беше почивал две седмици и възнамеряваше днес и утре да си стои вкъщи и да си почине. Щеше да отморява според разпореждането на главния редактор.
Видя приближаващо свободно такси откъм Куданшита и инстинктивно вдигна ръка. Картата му за метрото от Такебаши до Шинбаба беше изтекла и още не си я беше подновил. Да стигне до апартамента си в Кита Шинагава с метро му струваше 400 йени, а с такси беше около две хиляди. Избягваше да харчи повече от 1500 йени дневно, но като си помисли за трите прекачвания, които му предстояха, и фактът, че току-що му бяха платили, прецени, че поне този път може да си го позволи.
Решението му да вземе такси на точно това място и в този час беше просто прищявка, резултат от ред безобидни импулси. Не беше излязъл от метрото с намерението да хване такси. Беше го примамил чистият въздух навън, когато покрай него мина такси със светната червена лампичка „Свободно“2 и в този момент се сети как ще трябва да си купи билет, да вземе метрото и да се прехвърли на три различни спирки.
Стори му се, че няма да издържи. Ако беше взел метрото обаче, поредица от инциденти нямаше да бъдат свързани. Разбира се, всяка история започва с такива съвпадения.
Колата бавно спря до „Палассайд Билдинг“. Шофьорът беше дребен човек, на около четиридесет. Личеше, че е работил цяла нощ — очите му бяха зачервени. На таблото имаше негова цветна снимка с името му: Микио Кимура.
— До Кита Шинагава, моля.
Като чу посоката, на Кимура му се прииска да подскочи от радост. Мястото беше точно до гаража на фирмата му в Хигаши Готанда и тъй като беше краят на смяната, и без това щеше да пътува натам. В моменти като този, когато всичко ставаше както той иска, си спомняше колко обича работата си. Изведнъж му се дощя да побъбри.
— Статия ли пишете?
Асакава бе вторачил поглед през прозореца, без да мисли, когато шофьорът се обърна към него.
— А? — проговори стреснато, озадачен откъде шофьорът знае какво работи.
— Репортер сте, нали? В някой вестник.
— Да. Всъщност за седмично списание. Но откъде знаете?
Кимура бе работил дълги години и можеше да познае какво е положението на клиентите му по това откъде ги качва, как са облечени и как говорят. Ако клиентът има хубава работа и се гордее с нея, винаги с готовност говори за нея.
— Сигурно е трудно да ходиш на работа толкова рано сутрин.
— Тъкмо обратното — отивам вкъщи да спя.
— А-а, значи също като мен.
Асакава, общо взето, не се гордееше много с работата си. Но тази сутрин чувстваше същото задоволство, както първия път, когато видя своя статия отпечатана. Беше приключил една поредица и тя имаше доста голям успех.
— Интересна ли е работата ви?
— Да, може да се каже — отвърна Асакава. Понякога е, а понякога не е, но сега не му се впускаше в обяснения. Все още не беше забравил огромния си провал отпреди две години. Спомняше си и заглавието, над което бе работил:
„Новите богове на съвременността“.
Не му излизаше от ума приведената стойка, в която изслуша упреците на главния редактор, че от него репортер не става.
Известно време в таксито цареше тишина. С висока скорост взеха левия завой към „Токио Тауър“.
— Извинете, — каза Кимура, — по канала ли да тръгна или по №1 „Кейхин“?
И двата маршрута бяха удобни в зависимост от целта в Кита Шинагава.
— Вземете магистралата. Оставете ме точно пред Шинбаба.
Един таксиметров шофьор може да се отпусне, щом узнае точно къде отива клиентът му. Кимура сви надясно при Фуда-но-цуджи.
Приближаваха кръстовището, което Кимура повече от месец не можеше да прогони от ума си. За разлика от Асакава, когото мислите за неуспеха преследваха постоянно, Кимура можеше да погледне на случката по-обективно. Не той беше отговорен за инцидента и нямаше угризения. Вината беше изцяло на другия и Кимура не би могъл да предотврати случилото се, каквото и да направеше. Беше превъзмогнал ужаса напълно. Един месец. Много време ли е това? Асакава две години не можеше да се отърси от кошмара си.
Все пак незнайно защо всеки път, когато минеше покрай това място, Кимура се чувстваше длъжен да разкаже какво се беше случило. Поглеждаше в огледалото и ако видеше, че пътникът спи, се отказваше. Иначе разказваше на всички без изключение. Сякаш се бе вманиачил.
2
В Япония червеният сигнал на таксито означава, че е свободно, и обратно — зеленият означава, че е заето. — Бел. прев.