Дейв Егърс - Кръгът
Бъдещето не познаваше никакви граници,
никакви пречки. Щеше да стане така,
че да няма човек къде да събира толкова
щастие.
Джон Стайнбек, „На изток от рая“[1]
КНИГА ПЪРВА
„Божичко“, помисли си Мей. „Същински рай.“
Кампусът беше необятен и привидно разхвърлян, ослепителен в лазурните тихоокеански цветове, но същевременно всичко беше обмислено до най-малката подробност, изпипано от най-изкусните ръце. На терена на някогашна корабостроителница (по-късно автокино, след това битпазар, а накрая пущинак) сега имаше заоблени зелени хълмове и фонтан на Калатрава[2]. Както и зона за пикник с маси, подредени в концентрични кръгове. И два вида тенис кортове – червени и с тревно покритие. И волейболно игрище, по което дечица от забавачката към компанията тичаха, пищяха и се стрелкаха във всички посоки. Насред всичко това се издигаха корпоративните сгради – над хиляда и петстотин декара матирана стомана и стъкло, които представляваха централата на най-влиятелната компания в света. Небето беше безупречно синьо и без нито едно облаче.
Мей си проправяше път от паркинга към главната сграда и се стараеше да изглежда като естествена част от всичко наоколо. Алеята се виеше между портокалови и лимонови дръвчета, а тук-там червените павета бяха заменени с плочки с насърчаващи, вдъхновяващи послания. Върху червения камък на една плочка с лазер беше гравирано „Мечтай“. На друга – „Заключи се“. Бяха десетки: „Приобщи се“, „Изобретявай“, „Твори“. Мей едва не настъпи ръката на млад мъж в сив гащеризон, който поставяше нова плочка с надпис „Дишай“.
В слънчевия юнски понеделник Мей се спря пред главния вход под логото, гравирано на стъклото над него. Макар компанията да беше на по-малко от шест години, името и логото й – кръг около решетка с малко „с“[3]по средата – вече бяха сред най-известните в света. Тук, в главния кампус, работеха над десет хиляди служители, но Кръгът имаше офиси по целия свят и всяка седмица наемаше стотици надарени млади умове. Четири години подред беше пръв в класацията на най-престижните компании.
На Мей и през ум не би й минало, че може да има някакъв шанс да работи на подобно място, ако не беше Ани. Ани бе с две години по-голяма и бяха живели заедно три семестъра в колежа, в една ужасна сграда, станала поносима благодарение на изключителната им връзка – нещо като приятелки, или като сестри, или като братовчедки, на които им се иска да са сестри и никога да не се разделят. Една вечер през първия им месец на съжителство, по време на сесията, Мей си счупи челюстта, след като припадна, изнемощяла от грип и глад. Ани я предупреди да не мърда от леглото, но Мей реши да отиде до магазина да си вземе нещо кофеиново и се събуди на тротоара под едно дърво. Ани я заведе в болницата и изчака докато й шинират челюстта, прекара цялата нощ на един дървен стол до нея, а когато се прибраха, дни наред я храни със сламка. Подобни познания и отдаденост Мей не бе срещала у никого на годините на Ани или горе-долу на същата възраст. След тази случка Мей й стана толкова предана, колкото никога не си бе представяла, че може да бъде.
Докато Мей още учеше в колежа „Карлтън“ и се хвърляше от една магистратура в друга – от история на изкуството през маркетинг в психология (като накрая взе диплома за психолог, без каквито и да е планове за развитие в тази област) – Ани се дипломира, защити магистърска степен по бизнес администрация в „Станфорд“ и я поканиха на работа къде ли не, включително и в Кръга, където се озова броени дни след завършването. Сега заемаше длъжност с гръмко наименование – Директор по осигуряване на бъдещето, както се шегуваше самата Ани – и настоя Мей също да кандидатства. Мей я послуша и въпреки уверенията на приятелката й, че не е използвала никакви връзки, беше сигурна, че не е точно така и се чувстваше безпределно задължена. Един милион, не, един милиард души мечтаеха да са там, където се намираше Мей в момента – на прага на тази зала, висока десетина метра и осветена от калифорнийското слънце, на първия си работен ден в единствената компания, за която си струваше да работиш.
Мей бутна тежката врата. Коридорът беше дълъг колкото цял булевард и висок като катедрала. Нагоре бяха само офиси, цели четири етажа, всичките със стени от стъкло. За миг й се зави свят и бързо сведе глава към съвършено лъснатия под, където видя отражението на притесненото си лице. Разтегна устата си в усмивка, когато усети зад себе си нечие присъствие.