– Ани...
– Знам, че със сигурност е истина, защото се засича по хиляда начина, само че кажи ми, приличам ли ти на потомка на робовладелци?
– Ани, успокой се малко. Нещо, което се е случило преди шестстотин години, няма нищо общо с теб. Сигурна съм, че всеки човек има кусури в родословието си. Не го приемай толкова лично.
– Хубаво, но ако не друго, то със сигурност е срамно, не мислиш ли? Значи, че е част от мен. Или поне за всички, които познавам, за следващите хора, които видя, това ще е част от мен. Ще виждат мен и ще говорят на мен, но и това вече ще е част от мен. Вече имам един нов слой и не мисля, че е честно. Представи си, все едно да знам, че баща ти е бил от Ку Клукс Клан...
– Ани, преувеличаваш. Никой, ама никой няма и за секунда да те погледне накриво, защото някой си древен твой роднина е имал роби от Ирландия. Пълна лудост е, при това е станало толкова отдавна, че никой няма и да му хрумне да ти го приписва на теб. Знаеш ги хората какви са. Никой не помни такива неща така или иначе. А пък да те държат отговорна? Абсурд!
– Освен това дори са убивали роби. Имало е някакъв бунт и някой от предците ми бил извършил масово клане на хиляда мъже, жени и деца. Толкова е ужасно. Просто...
– Ани! Трябва да се успокоиш. Първо, времето ни изтече, звукът ще се включи след секунда. И второ, просто е безумно да се притесняваш за това. Та това са били на практика пещерни хора. На всички прадедите ни са били задници!
Ани се изсмя със звучно грухтене.
– Обещай ми повече да не се притесняваш за това.
– Мхм.
– Ани, забрави го. Обещай ми.
– Хубаво.
– Обещаваш ли?
– Обещавам. Ще се опитам.
– Добре. Времето свърши.
Когато на следващия ден се разгласиха новините за предците на Ани, Мей с радост установи, че поне частично е била права. Естествено, имаше известен брой непродуктивни коментари, но като цяло реакцията на хората беше колективно свиване на раменете. Никой не го беше грижа особено много как всичко това се свързва с Ани. Вместо това се пробуди едно ново и може би полезно внимание към отдавна забравения момент от историята, когато британците са пътували до Ирландия и са се връщали с човешка разменна монета.
Ани сякаш приемаше нещата съвсем леко. Коментарите й в Зинг бяха положителни и дори качи на страницата си кратко изявление, в което изразяваше изненадата си от злощастната роля, която е изиграло част от далечното й родословие в този мрачен исторически момент. Накрая се опитваше да придаде на изказването си някаква перспектива и лековатост, за да е сигурна, че разкритията за нейния род няма да разубедят и други да разузнаят личната си история с Минало перфектно. „На всички прадедите ни са били задници!“, казваше тя и Мей, която гледаше записа на гривната си, се изсмя.
Но както можеше да се очаква, Мърсър не се смееше. Мей не беше чула и дума от него през изминалия месец, но в петък (единствения ден, в който работеха пощите) получи писмо. Не искаше да го чете, тъй като знаеше, че ще е злобно, хапливо и осъдително. Но вече й беше писал такова писмо, нали? Отвори го с увереността, че няма начин да е по-зле от предишното.
Грешка. Този път дори не беше успял да изпише „Скъпа“ пред името й.
Мей,
Знам, казах, че няма да ти пиша повече. Но сега, когато Ани е на ръба да се срине, се надявам това да ти е дало причина да поспреш. Моля те, кажи й, че трябва да прекрати участието си в този експеримент, който, уверявам и двете ви, няма да завърши добре. Не сме създадени да знаем всичко, Мей. Замисляла ли си се някога, че умовете ни може би са деликатно балансирани между познатото и непознатото? Че душите ни се нуждаят от загадките на нощта и яснотата на деня? Вие там създавате един свят на вечен ден, в който според мен ще изгорим живи. Няма да има време за размисли, за сън, за разхлада. Замисляли ли сте се някога вие там в Кръга, че хората имаме някакви граници? Та погледни ни само! Миниатюрни сме. Главите ни са миниатюрни, с размерите на пъпеши. А вие искате тези глави да поберат всичко, което някога е видял светът ни? Няма как да стане.
Гривната й щеше да се подпали.
„Защо изобщо се занимаваш?“
„Вече умрях от скука...“
„Така само храниш йетито. Не храни йетито!“
Сърцето й биеше лудо и знаеше, че не трябва да чете нататък. Но не можеше да спре.
Случайно бях на гости у родителите си, когато провеждахте онази срещичка за идеи с компютърните нацисти. И двамата настояха да ви гледаме — толкова се гордеят с теб, въпреки че събитието беше толкова ужасяващо. Все пак се радват, че станах свидетел на подобен спектакъл (по същия начин, по който се радвам и че съм гледал „Триумф на волята “[22]).
22
Черно-бял германски документален филм, посветен на конгреса на Националсоциалистическата германска работническа партия от 1934 година. Б. пр.