– Благодаря за помощта – каза тя.
– Лесно беше. Вини е по-лек от преди.
Това не й хареса. Не искаше баща й да е по-лек и лесен за носене. Смени темата.
– Как върви бизнесът?
– Много добре. Много добре. Даже се наложи да си взема помощник миналата седмица. Не е ли готино? Имам си помощник. А при теб? Предполагам отлично?
Мей се стъписа. Мърсър рядко беше така разпален.
– Наистина е отлично – отговори тя.
– Браво. Радвам се да го чуя. Надявах се да ти потръгне. Значи, какво точно правиш, програмираш и така нататък?
– В O.K. съм. Обгрижване на клиенти. В момента работя с рекламодателите. Чакай малко. Четох нещо за твоите полилеи наскоро. Потърсих те в интернет и видях някакъв коментар от човек, който получил нещо, но било счупено... Беше много ядосан. Предполагам знаеш?
Мърсър въздъхна демонстративно.
– Не, не знаех.
Беше придобил кисел вид.
– Не се притеснявай – каза бързо тя. – Просто някакво мрънкало.
– И сега само за това ще мисля.
– Не ме вини мен. Аз просто...
– Ти просто ми съобщи, че някъде има някакъв глупак, който ме мрази и иска да ми навреди на бизнеса.
– Имаше и други коментари и повечето бяха хубави. Даже видях един много смешен. – Тя започна да си рови в телефона.
– Мей. Моля ти се. Недей да го четеш.
– А, ето го: „И всички тези нещастни рога са умрели за тази грозотия?“.
– Мей, помолих те да не ми го четеш.
– Е, какво? Беше смешно!
– Как да те помоля да не го правиш, за да уважиш желанието ми?
Това беше Мърсър, когото тя помнеше и не можеше да понася – сприхав, раздразнителен, арогантен.
– За какво говориш?
Мърсър си пое дълбоко въздух и Мей разбра, че се готви да изнесе реч. Ако пред тях имаше подиум, в момента щеше да се качва на него, вадейки записките си от джоба на спортното сако. Две години в колеж и се мислеше за професор. Беше й изнасял речи за органичното говеждо, за ранното творчество на „Кинг Кримсън“[15] и всеки път започваше с тази дълбока въздишка, която казваше: „Настани се удобно, това ще отнеме известно време и направо ще те шашне“.
– Мей, трябва да те помоля да...
– Знам, искаш да престана да чета коментарите на клиентите ти. Хубаво.
– Не, не се опитвах това да...
– Значи искаш да ти ги чета?
– Мей, какво ще кажеш просто да ме оставиш да си довърша изречението? Тогава ще знаеш какво искам да ти кажа. Когато се опитваш да познаеш края на всяко мое изречение, няма голяма полза, защото никога не си права.
– Ама ти говориш толкова бавно...
– Говоря нормално. Ти просто си станала нетърпелива.
– Добре. Давай.
– Само че сега дишаш тежко.
– Просто защото това адски ме отегчава.
– Говоренето?
– Бавното говорене.
– Сега мога ли да започна? Ще отнеме три минути. Би ли ми отделила три минути, Мей?
– Добре.
– Три минути, в които няма да предполагаш какво ще ти кажа? Ще е изненада.
– Хубаво.
– Добре. Мей, трябва да променим начина, по който общуваме. Всеки път, когато ми казваш нещо, е през този филтър. Пращаш ми линкове, цитираш някого, който говори за мен, казваш ми, че си видяла моя снимка на нечия стена... всеки път е тази атака от трето лице. Дори когато си говоря с теб лице в лице, ти ми казваш какво мисли някакъв непознат за мен. Все едно никога не сме сами. Всеки път, когато те видя, има още сто души в стаята. Винаги ме гледаш през погледа на стотина други.
– Недей да драматизираш.
– Просто искам да разговарям с теб директно. Без да въвличаш в разговора всеки непознат на този свят, който има някакво мнение за мен.
– Не го правя.
– Правиш го, Мей. Преди няколко месеца беше прочела нещо за мен и какво стана, помниш ли? Когато се видяхме, се държеше враждебно.
– Защото пишеше, че използваш застрашени видове за работата си!
– Само че не е вярно.
– Добре, аз как мога да знам?
– Ами можеш да ме питаш! Можеш да питаш мен. Осъзнаваш ли колко е странно, ти, моя приятелка и бивше гадже, да черпиш информация за мен от някакъв случаен човек, който дори не ме познава? И после сядаме един срещу друг и се гледаме като през мъгла.
– Добре. Извинявай.
– Обещаваш ли да престанеш да го правиш?
– Да спра да чета онлайн?
– Не ме интересува какво четеш. Но когато общувам с теб, искам да е директно. Аз пиша на теб, ти пишеш на мен. Ти ми задаваш въпроси, аз ти отговарям. Искам да спреш да черпиш информация за мен от трети лица.
– Но, Мърсър, ти имаш собствен бизнес. Онлайн присъствието е задължително. Това са клиентите ти, те така изразяват мнението си и по този начин разбираш дали бизнесът ти е успешен.