Мей се върна към представлението. Изпълнителите като че ли не само си даваха вид на бедняци, а наистина бяха такива – всичко у тях изглеждаше вехто и лъхаше на старост и разпад. Хората от Кръга около тях заснемаха представлението с устройствата си, за да могат да си спомнят тази странна, наглед бездомна групичка веселяци, да увековечат колко нелепо изглеждаха те тук, в Кръга, насред грижливо поддържаните пътечки и градини, насред служителите, които се къпеха често, опитваха се поне донякъде да се придържат към модата и си перяха дрехите.
Мей се запровира през тълпата и откри Джосая и Дениз. Двамата много се зарадваха да я видят, но бяха скандализирани от циркаджиите, които според тях бяха прекрачили всякакви граници – Джосая дори вече им беше написал негативен отзив в мрежата. Мей ги остави, доволна, че са я видели и са отчели присъствието й, и тръгна да си търси нещо за пиене. Видя ред павилиончета в далечината и тъкмо се запъти нататък, когато един артист, с дълги щръкнали мустаци и гол до кръста, се затича към нея с три меча в ръце. Изглеждаше доста неустойчив и миг, преди да се сблъскат, Мей осъзна, че макар да му се искаше да изглежда, че владее положението и това е част от номера му, мъжът със сигурност щеше да се блъсне в нея с всички остриета, които носеше. Тя замръзна на място, когато онзи бе на крачка от нея, усети как някой я хваща за раменете и я изтласква от пътя му. Падна на колене с гръб към човека с мечовете.
– Добре ли си? – попита мъжки глас.
Тя вдигна поглед и на мястото, където преди секунди стоеше самата тя, видя мъж.
– Мисля, че да – отговори му.
Мъжът се обърна към цирковия артист.
– Какво правиш бе, клоун?
Калден?
Циркаджията погледна Мей и щом се увери, че е добре, насочи вниманието си към мъжа пред себе си.
Наистина беше Калден. Със сигурност. Същата изваяна фигура. Носеше обикновена бяла тениска с остро деколте и сив панталон, с прав крачол – като джинсите, с които го беше видяла първия път. Тогава не й беше направил впечатление на човек, който би налетял на бой, но ето го сега с издути гърди и ръце, готови за схватка, докато циркаджията го гледаше с немигащи очи и като че ли преценяваше ситуацията, опитваше се да реши дали да продължи да играе цирковата си роля, да си играе номера и тази огромна, преуспяла, влиятелна компания да му плати, при това много добре, или да се разправя с този човек пред очите на двеста души. В крайна сметка реши да се усмихне, театрално подръпна крайчетата на мустаците си и се обърна.
– Съжалявам, че така стана – каза Калден и й помогна да се изправи. – Сигурна ли си, че си добре?
Мей потвърди. Мустакатият мъж дори не я беше докоснал, просто малко я стресна, но само за секунда. Мей се загледа в лицето на Калден, което под внезапно синкавата светлина приличаше на скулптура на Брънкуш[17] – гладък, безупречен овал. Веждите му бяха извити като римски арки, носът му наподобяваше фината муцунка на морско животинче.
– На тези тъпаци мястото им изобщо не е тук. Банда придворни шутове, дошли да забавляват благородници. Не виждам никакъв смисъл – огледа се изправен на пръсти. – Искаш ли да си ходим?
Пътьом намериха бюфета с храна и напитки и си взеха тапас, наденички и по чаша червено вино, след което се отправиха към алея с лимонови дръвчета зад Викингската епоха.
– Май не ми помниш името — каза Мей.
– Не. Но те познах и исках да поговорим. Затова бях наблизо, когато ти връхлетя мустакът.
– Мей.
– Вярно. Аз съм Калден.
– Знам. Помня имена.
– И аз се опитвам. Цял живот. Е, значи сте приятели с Джосая и Дениз?.
– Не знам. Да. Тоест, те ми водиха опознавателната обиколка и оттогава се познаваме. Защо?
– Просто питам.
– А ти с какво се занимаваш тук?
– Ами Дан? С него движите ли?
– Дан ми е шеф. Няма да ми кажеш какво правиш, така ли?
– Искаш ли лимон? – изправи се той.
Без да сваля очи от нея, Калден се протегна към дървото и откъсна един голям плод. В жеста му имаше мъжествена грация – изпъна се нагоре с лекота, по-бавно, отколкото човек би очаквал, движението му й напомни за гмурец. Без да поглежда лимона, той й го подаде.
– Още е зелен – отбеляза тя.
Калден го погледна с присвити очи.
– О... Мислех, че ще нацеля. Избрах най-големия, който напипах. Трябваше да е жълт. Чакай, изправи се.
Той й подаде ръка да стане и я отведе извън короната на дървото. След това прегърна ствола и започна да го тресе, докато не заваляха лимони. Пет-шест улучиха Мей.
17
Константин Брънкуш (1876-1957) е румънски скулптор, художник и фотограф, считан за пионер в модернизма. Б. пр.