Е, всеки си има своите моменти. Чувствах се така, както, предполагам, се е чувствал Билсън Тупалката по време на скорошния си двубой с Алф Тод, когато е видял своя противник да пристъпва към него свалил гарда, готов да получи нокаутиращ удар.
— Редакторът на „Светски вестник“ ми изпрати покана. Иска да напиша репортаж за събитието.
Ако аз се чувствах като Билсън Тупалката, лелята на Ъкридж сигурно се чувстваше съвсем като мистър Тод. Беше обезвредена, отровният й зъб — счупен, ноктите й — подрязани. В миг аз се бях преобразил от торен бръмбар в богоподобно същество, способно, ако спечелят благоразположението му, да осигури онова славословене, което е така скъпо на сърцето на всяка романистка. А тя не беше спечелила моето благоразположение. От всички тъжни слова, произнесени от човешка уста или написани от човешка ръка, най-тъжните са: „А можеше“. Ще бъде преувеличено да твърдя, че ченето й увисна, но болката от този злочест момент я накара да разтвори устни в нещо подобно на отчаяние. Ала тази жена беше направена от доброкачествен материал. Тя веднага се окопити.
— Журналистически пропуск — промърмори тя.
— Журналистически пропуск — като ехо повторих аз.
— Мога ли да го видя?
— Разбира се.
— Благодаря.
— Няма защо.
Тя отмина.
Аз възобнових огледа си на танцуващите вече доста по-спокоен. От пиедестала на сегашното ми приповдигнато настроение те не изглеждаха толкова зле, както преди няколко минути. Някои от тях, всъщност голяма част от тях, имаха почти човешки облик. Дансингът се беше понапълнил и дали защото се дължеше на моето въображение или не, атмосферата сякаш беше станала по-задушевна. Все още оставаше старото впечатление за погребална церемония, но сега човек можеше да приеме, че става дума за не толкова официална, а доста приятна погребална церемония. Започнах да изпитвам задоволство, че съм дошъл.
— Извинете!
Мислех си, че съм приключил с тази история завинаги, затова се извърнах с известно недоволство. Гласът, който се беше обърнал към мен, беше изискан тенор, а мъжът, влязъл в полезрението ми, имаше вид на изискан тенор. Той беше млад и възпълен, с царствена прическа и пенсне, завързано с черна връв.
— Извинете ме — каза този млад мъж, — вие член ли сте на клуб „Перо и мастило?“
Моето раздразнение се стопи, защото изведнъж си дадох сметка, че погледнато от правилния ъгъл, твърдият отказ на тези хора да приемат, че аз мога да бъда един от тях, беше доста ласкателно. Несъмнено, помислих си аз, те се чувстваха в положението на собственика на един нощен клуб, който, даден на съд за оклеветяване на млада дама, която отказал да пусне под предлог, че не била подходяща личност за контакти с посетителите на заведението му, обяснил на съдията, че направил това като комплимент към нея.
— Не, слава Богу! — отвърнах аз.
— В такъв случай, какво…
— Журналистически пропуск — обясних аз.
— Журналистически пропуск? От кой вестник?
— „Светски вестник“.
У този младеж липсваше вкоренената гордост на Джулия Ъкридж, която я караше да се държи надменно и поне външно — с безразличие. Той грейна като изгряващо слънце. Сграбчи ръката ми и започна да я мачка. После заподскача весело около мен като младо агне напролет.
— Скъпи ми друже! — жизнерадостно възкликна въпросният младеж и стисна още по-здраво ръката ми, да не би дори и при това положение да избягам. — Скъпи ми друже, наистина трябва да поискам извинение. Не бих ви попитал, но тук присъстват хора, които не са поканени. Само преди миг срещнах един мъж, който каза, че си бил купил покана. Някаква нелепа грешка. Не сме пускали покани за продажба. Канех се да го разпитам по-подробно, ала той изчезна в тълпата и повече не го видях. Това е частен бал с танци, само за членовете на клуба. Елате с мен, скъпи ми друже, и аз ще ви дам някои подробности, които може да ви бъдат полезни за вашия репортаж.
Той ме въведе решително в малка стая встрани от залата, затвори вратата, за да не мога да се измъкна и на принципа, според който човек маже лапите на котката с масло, за да я убеди да се настани в нов дом, започна да се суети и да вади уиски и цигари.
— Седнете.
Аз седнах.
— Първо, за този клуб. Клуб „Перо и мастило“ е единствената ексклузивна организация в Лондон от този тип. Ние се гордеем с този факт. За литературните кръгове ние сме това, което са „Брукс“ и „Карлтън“ за светските. Членовете се избират единствено с покана. Изборът, както разбирате, има характер на награда. Имаме точно сто члена, като включваме само онези писатели, които, по наше мнение, притежават прозорливост.