— И вие какво направихте? — попита с нарастваща тревога Роик.
— Как какво? Е, да, ти никога не си бил член на екипаж от галактически наемници, затова питаш. Не си участвал и в мисии на отдела за секретни операции. И при едните, и при другите съществува изпитана политика по отношение на подкупите. В старата ми флотилия правилото беше да приемеш каквото ти се предлага, да докладваш на командването, а след това да направиш онова, което така или иначе си смятал да направиш. В секретните операции е долу-горе същото — приемаш подкупа и тръгваш по нишката. Защото нишките си имат два края, нали така. Изиграваш си ролята, после започваш да навиваш предпазливо макарата… и виждаш какво се е хванало на кукичката… Ха! — възкликна доволно негова милост и удари с драматичен жест заключителния клавиш на доклада си.
— И какъв беше подкупът? — настоя Роик. — Или… не трябва да знам? — „За бога, пак ли ще се наложи да работя на тъмно?“
— Някои много интересни акционни опции в „Ширагику-ша“ — иначе казано корпорация за крионика „Бялата хризантема“. Същата „Бяла хризантема“, която води преговори за установяване на франчайз на Комар. Опцията е да закупя техни акции на преференциални цени с изключително благоприятна фиксирана лихва. Нещо повече, предложиха да ми заемат необходимата инвестиционна сума при нулева лихва без погасяване на заема преди стойността на акциите да се удвои. Защото какво по-добро за тях от това да имат в списъка на местните си акционери човек с моите дебели връзки по самите върхове на империята? За мен по-любопитен е фактът, че не ми предложиха акции с право на глас. Тях ги давали единствено на клиенти с телесна температура под нулата.
От всички чудати варианти на демокрация, които беше виждал Роик, местната система тук, на Кибу-дайни, според която мъртвите също гласуваха, бе по-лоша дори от комарския вторичен пазар на вътрешнопланетарни акции с право на глас и му докарваше най-мъчително главоболие. Е, не гласуваха лично, разбира се, а чрез пълномощни, издадени приживе на криокорпорациите, които в замяна изпращаха своите замразени повереници към едно незнайно и все по-отдалечаващо се бъдеще. Защото ако си решил да повериш смъртта и следващия си живот в ръцете на дадена компания, правото ти на гласоподавател между двете събития е нищожна жертва в сравнение с услугата, която ти предоставя тя.
Или както беше отбелязал саркастично негова милост, когато за пръв път се запозна с този факт:
— Навремето това несъмнено е изглеждало добра идея. — Тоест преди двеста-триста години, когато странните погребални ритуали на Нова надежда (Роик продължаваше да ги възприема именно като погребални въпреки напъните си към по-свободомислещ мироглед) тъкмо започвали да набират популярност.
— Хм — измърмори под нос негова милост и прати съобщението по кодирания му и обиколен маршрут.
Роик добре познаваше това „хм.“ От него го побиваха тръпки.
След което си легнаха да поспят преди последния ден на конференцията, който, по скромната преценка на Роик, взе че се разви по начин неочакван за никого, дори за негова откачена милост.
И ето че сега, боже мили, Роик беше изгубил дребния маниак.
Или не? Със закъснение се запита дали и негова милост не е бил отвлечен по време на мелето в хотелското фоайе.
Може и него да държаха тук. Роик заряза болта, премести се при страничната стена и почука — три серии от по три бързи почуквания. Повтори още веднъж сигнала. Нищо. Пробва на отсрещната стена — слава богу, веригата стигаше дотам, макар и едва-едва. И тук му отговори мълчание. Или съседните стаи бяха празни, или другарите му по пленничество все още бяха твърде дрогирани, за да отговорят. Или пък там бяха похитителите и той току-що ги беше уведомил, че е дошъл на себе си. „По дяволите!“ Може би трябваше да опита пак по-късно?
Върна се при болта, който му правеше мехури по пръстите, но не даваше никакви признаци на разхлабване. Продължи да го дърпа и натиска и се замисли. Беше изгубил от поглед негова милост само за секунда и точно тогава старите му рефлекси на уличен патрул се задействаха — помнеше как набута поне пет потенциални жертви на отвличане в един асансьор. Вярно, че бяха цивилни и невъоръжени, но на него не това му беше работата, нищо че никой друг не се опитваше да им помогне. Нямаше никакво оправдание за действията си, още повече че именно с тях си навлече гнева на нападателите и пак заради тях го обезвредиха с изстрел от зашеметител. „Може би негова милост е избягал и ще дойде да ме спаси.“ Срам, с който Роик не би имал нищо против да живее отсега нататък.