Выбрать главу

— Едва ли.

Сам махва с ръка към монитора, където се нижат редици от думи като мравуняк под стъкло. Вече ми напомня за Чарли в неговата лаборатория — този тип хора се вдъхновяват от многото работа. Винаги ще има нови статии за написване, нови теории за доказване, нови явления за наблюдение. Безконечните задачи са същинска наслада за максималистите.

Кати я поглежда съчувствено и Сам отново се захваща с компютъра.

— За какво искаше да поговорим? — питам аз.

Но Кати отново ме отвежда във фотолабораторията.

— Малко е горещо тук — казва тя, като отваря една врата и дръпва плътните черни завеси. — По-добре си свали палтото.

Свалям го и тя го закача на куката зад вратата. Откакто се познаваме, избягвам да идвам тук — боя се да не осветя някой филм.

Кати отива до въженцето, опънато край едната стена. По него с шипки за пране са закачени снимки.

— Температурата тук не бива да надхвърля двайсет и четири градуса — казва тя. — Вредно е за негативите.

Все едно, че ми говори на китайски. От сестрите си съм научил едно старо правило: за среща с момиче избирай винаги място, което познаваш добре. Френските ресторанти не вършат работа, щом не можеш да прочетеш менюто, а умните филми те издънват тотално, ако не успееш да разбереш сюжета. Тук, в тъмната стаичка, възможностите за провал изглеждат грандиозни.

— Само секунда — казва тя, прехвръквайки като колибри от единия край на стаята до другия и обратно. — Почти приключвам.

Отваря капака на някакъв малък контейнер, изважда лентата отвътре и я измива с течаща вода. Почва да ме хваща клаустрофобия. Стаята е малка и препълнена с какво ли не, по масите се трупат легенчета и подноси, лавиците са задръстени от буркани с проявител и фиксаж. Кати обаче е като риба във вода. Това ми напомня как си гласеше косата на приема — омотаваше я около фибите, сякаш виждаше какво точно прави.

— Да изключа ли лампите? — питам аз. Чувствам се безполезен.

— Само ако искаш. Негативите са фиксирани.

Стоя като чучело насред стаята.

— Как я кара Пол? — пита тя.

— Добре е.

Следва сдържано мълчание. Увлечена в нова серия снимки, Кати сякаш губи нишката на разговора.

— Наминах към общежитието малко след дванайсет и половина — започва отново тя. — Чарли каза, че си с Пол.

За моя изненада в гласа й звучи съчувствие.

— Добре си сторил, че остана при него — продължава тя. — Сигурно е ужасно за Пол. За всички.

Искам да й разкажа за писмата на Стийн, но осъзнавам колко дълги обяснения ще са необходими. Тя се връща до мен с купчина снимки.

— Какво е това?

— Проявих нашата лента.

— От филмовото поле?

Тя кимва.

Филмовото поле е едно място, което Кати ме заведе да видя в Принстънския мемориален парк. Изглежда по-равно и по-необятно от което и да било друго кътче на изток от Канзас. Самотен дъб се извисява насред полето като часови, останал на пост завинаги, и напомня за последните мигове на генерала, загинал под клоните му по време на Войната за независимост. Кати го видяла за пръв път в един филм с Уолтър Матау и завинаги се влюбила в това поле. То стана едно от малкото места, които тя посещаваше отново и отново, като броеница от гледки, даващи стабилност на нейния живот при всяко завръщане. По-малко от седмица след нашата първа нощ в общежитието Кати ме отведе да го видя, сякаш старият Мърсъров дъб7 бе неин роднина и трябваше да се харесаме от пръв поглед. Аз носех одеяло, фенерче и кошница за пикник; Кати носеше фотоапарат.

Снимките са неочаквани за мен, като частица от нас двамата, съхранена навеки в кехлибар. Разглеждаме ги заедно, прехвърляме ги от ръка на ръка.

— Как ти се струват? — пита Кати.

Като гледам снимките, спомням си колко топла бе зимата. Гаснещата януарска светлина има цвета на пчелен мед, а ние сме облечени с леки пуловери, без палта, ръкавици и шапки. Зад нас се виждат дълбоките бразди по кората на старото дърво.

— Великолепни са — казвам аз.

Кати се усмихва смутено, все още не е свикнала да приема комплименти. Забелязвам по връхчетата на пръстите й тъмни петна, оставени от някой от химикалите по лавиците. Пръстите й са дълги и тънки, но леко загрубели от проявяването на купища фотоленти и снимки.

Това бяхме ние, говори без думи тя. Помниш ли?

вернуться

7

В битката при Принстън на 3 януари 1777 г. загива генерал Хю Мърсър. Погребан е под дъба, който носи неговото име. На 3 март 2000 г. този дъб е изтръгнат от корен от силни ветрове. — Б.ред.