Бруенор близна окървавеното острие на брадвата си и погнусено се изплю:
— Долни зверове! Не стават даже и за ядене!
После изчисти оръжието си в земята и закрачи към Грамадата на Келвин.
Дризт прибра Гуенивар в раницата си и отиде да вземе втория си ятаган от другия звяр.
— Хайде, елфе! — извика Бруенор. — Чакат ни още пет мили път, че и повече!
Дризт поклати глава и избърса окървавеното острие на ятагана си в козината на убитото чудовище:
— Върви, Боен чук, — усмихнат прошепна той — и бъди сигурен, че всички зверове по пътя ни ще те видят и ще се постараят да не ти се изпречват пред очите.
3
Залата на медовината
Отвъд многобройните мили гола тундра, които деляха Десетте града от най-северните земи на Царствата, зимните студове вече бяха сковали земята и я бяха покрили с ледена кора. Там нямаше нито планини, нито дървета, които да спират свирепите пориви на мразовития източен вятър, неспирно носещ пронизващ въздух от Регхедския ледник. Огромни ледени блокове бавно се носеха из водите на Морето на неспирния лед, а гласът на ветровете, които брулеха върховете им, напомняше за приближаващата зима. И въпреки това чергарските племена, които летуваха там, не бяха последвали северните елени на юг по пътя им към по-меката зима в южната част на полуострова.
Безкрайната пустота на хоризонта се нарушаваше единствено от самотен бивак — най-големият лагер, на който варварите се бяха установявали някога толкова далеч на север по това време на годината. Разположени в кръг и обградени от огньовете на племената си, бяха издигнати палатките на вождовете. В центъра, също направена от еленова кожа и достатъчно голяма, за да побере всички бойци, беше построена голяма шатра от еленова кожа. Наричаха я Хенгорот „Залата на медовината“ и за племената от Севера, тя беше свещено място, където споделяха храната си и вдигаха наздравици за Темпос, бога на войната.
Тази вечер огньовете в лагера само тлееха, тъй като последните, които трябваше да пристигнат (Племето на лоса) се очакваха преди спускането на нощта. Всички останали вече се бяха събрали в Хенгорот, където обичайните за тези събрания тържества бяха започнали. Огромни кани с медовина отрупваха масите, зачестиха и шеговитите боричкания между воините. И макар че варварите често воюваха помежду си, тук, в Хенгорот, всички разногласия се забравяха.
На главната маса седеше сериозен крал Беорг, здравеняк с буйни руси къдрици, побеляваща брада и дълбоки бръчки, които годините бяха издълбали по загорялото му лице. Типичен представител на своята раса, той беше висок, едър и широкоплещест. Варварите от Долината надвишаваха с повече от една глава жителите на Десетте града, сякаш искаха докрай да се възползват от необятните пространства на тундрата.
Всъщност те бяха досущ като земята, която обитаваха — също като нея и техните лица (обикновено обрасли с брада) бяха обгорени от слънцето и обрулени от неспирните ветрове, което им придаваше вид на мрачни и застрашителни маски, вид, който ни най-малко не предразполагаше чужденците. Варварите презираха жителите на Десетте града, за тях те бяха просто сметкаджии, лишени от сила и душа.
И все пак именно един от тези „сметкаджии“ сега стоеше в тяхната свещена шатра: близо до Беорг бе седнал тъмнокосият де Бернезан — единственият в залата, който не бе роден и отрасъл в някое варварско племе. Плахият южняк седеше с ниско приведени рамене и притеснено се оглеждаше наоколо. Много добре знаеше, че варварите не харесват особено чужденците и че дори и най-младият слуга може да го прекърши на две само с един удар на огромните си ръце.
— Дръж се храбро — посъветва го Беорг. — Днес ще вдигаш наздравици с Племето на вълка. Ако усетят, че се страхуваш… — той не довърши, но де Бернезан твърде добре знаеше как постъпваха варварите със слабите.
Дребният човечец пое дълбоко дъх и се изпъчи.
Беорг също беше притеснен. Крал Хийфстааг, на когото се подчиняваха също толкова отдадени, дисциплинирани и многобройни бойци, беше главният му съперник. За разлика от обичайните варварски нападения срещу поселищата, планът на Беорг предвиждаше Десетте града да бъдат превзети, оцелелите при битката рибари — поробени, а варварите да живеят в охолство от добивите от езерата. Беорг виждаше възможност народът му най-сетне да се раздели с несигурния чергарски живот и да се сдобие с блага, които дотогава не бе познавал. Сега всичко зависеше от съгласието на жестокия Хийфстааг, за когото значение имаха само личната слава и богатата плячка. Беорг знаеше, че дори и да превземе Десетте града, в крайна сметка щеше да му се наложи да се разправя с Хийфстааг, който нямаше така лесно да се откаже от кръвожадността си. Но за това щеше да се притеснява по-късно, сега най-важно бе нападението над поселищата и ако Племето на лоса откажеше да се присъедини, по-малобройните племена също щяха да се разединят. Войната можеше да започне още на другата сутрин, което щеше да бъде пагубно за целия им народ. Дори онези варвари, които оцелееха в първите битки, щяха да се изправят пред друг безмилостен враг — суровата зима. Северните елени отдавна бяха заминали на юг, а пещерите по пътя не бяха снабдени с провизии. Хийфстааг беше коварен водач и знаеше, че по това време на годината варварите нямаха друг избор, освен да се придържат към първоначалния план. И все пак, чудеше се Беорг, какви ли условия щеше да постави той?