За втори път през този ден Уолфгар не обърна внимание на обидите на Кемп.
— За да платя един свой дълг — отвърна той на Касиус. — А може би и за да дам по-добър живот и на своя, и на твоя народ.
— Като убиваш гоблини? — обади се Йенсин Брент, досещайки се, че младият крал има още нещо наум.
— Като за начало — рече Уолфгар. — Ала още много можем да направим, ако сме единни. Моят народ познава тундрата по-добре и от снежните хора. Знаем на какво е способна тя и как да се справяме с нея, знаем как да оцелеем дори и в най-страшната зима. Вашият народ ще спечели много от нашето приятелство, особено в суровите времена, които ни чакат.
— Ха! — изсумтя Кемп, но Касиус го накара да замълчи, заинтригуван от възможностите, които се откриваха пред него.
— А какво ще спечели твоят народ от един такъв съюз? — обърна се той към Уолфгар.
— По-добър живот — отвърна младият крал. — Живот, какъвто досега не са познавали. Ние притежаваме драконово съкровище, ала златото и скъпоценните камъни не могат да ни стоплят, когато вятърът вие из тундрата, нито да ни нахранят, когато дивечът е малко. На вас ви предстои да построите наново половината от градовете си. Ние имаме богатство, което ще ви помогне да го направите. В замяна, Десетте града ще предложат на моя народ един по-добър и по-сигурен живот.
Касиус и Йенсин Брент кимаха одобрително, докато Уолфгар излагаше плана си пред тях.
— Освен това — рече накрая младият крал, — никой не може да отрече, че се нуждаем един от друг, поне за момента. И двата народа понесоха тежки загуби и са уязвими за опасностите, които дебнат из тези сурови земи. Ала обединени ще имаме достатъчно сили, за да оцелеем през зимата.
— В думите ти има много мъдрост — рече Касиус. — Бъди мой личен гост на съвещанието ни тази вечер и нека заедно решим какво да правим, та да осигурим по-добър живот на всички, които оцеляха в борбата срещу Акар Кесел!
С тези думи Касиус се обърна и се отдалечи. С една ръка, Уолфгар сграбчи ризата на Кемп и с лекота го повдигна от земята. Таргосецът се опита да се освободи, ала бързо разбра, че е безсилен срещу желязната хватка на огромния варварин.
Уолфгар го погледна застрашително:
— Сега — бавно рече той, — съм отговорен за народа си. Ето защо пренебрегнах обидите ти. Ала когато дойде денят, когато вече няма да съм крал, за теб ще бъде по-добре да не се изпречваш на пътя ми.
И само с едно леко движение на китката, Уолфгар запрати таргосеца на земята.
Кемп, твърде уплашен, за да почувства ярост или унижение, остана на земята, без да каже нищо. Касиус и Брент се спогледаха и се разсмяха, макар и достатъчно тихо, та Кемп да не ги чуе — и без това бе достатъчно унижен.
Смехът им бързо секна, когато видяха момичето. То идваше към тях, едната му ръка бе превързана, а лицето и кестенявата му коса бяха покрити с пръст. Уолфгар също я съзря и при вида на нейните рани усети по-силна болка, отколкото би почувствал и от най-жестоката рана, която би могъл да му нанесе най-свирепият великан.
— Кати-Бри! — извика той и се завтече към нея.
— Нищо ми няма — увери го тя, въпреки че бе очевидно, че е лошо ранена. — Макар да не смея да си помисля какво можеше да ми се случи, ако Бруенор не се бе появил.
— Видяла си Бруенор?
— В тунелите — обясни Кати-Бри. — Някакви орки намериха входа към подземията ни… може би трябваше да срутя прохода. Само че не бяха много, пък и чувах, че отвън джуджетата се справят добре в битката. Тогава дойде Бруенор, но след него нахлуха още орки. Една от поддържащите колони рухна… мисля, че Бруенор я строши нарочно, но не съм сигурна — сред цялата прах и бъркотията, която настана.
— Ами Бруенор? — уплашено попита Уолфгар.
Кати-Бри обърна поглед към полето зад себе си.
— Там е. Пита за теб.
Когато Дризт достигна останките от Кришал Тирит, битката пред стените на Брин Шандер вече бе свършила. Навсякъде около себе си виждаше и чуваше ужасите, които войната бе причинила, ала сега нямаше време за това. Без да спира и за миг, елфът се закатери по огромната камара камъни.
В действителност той знаеше, че това, което прави в момента, е безсмислено. Та ако Риджис и Гуенивар не бяха успели да избягат от кулата преди тя да се срути, как можеше да очаква да ги открие, още по-малко пък живи?
Ала Дризт продължаваше да търси, отказвайки да се вслуша в гласа на разума си. Именно по това се различаваше той от своите събратя, именно това го бе накарало да напусне мрака на тяхното подземно царство — Дризт До’Урден познаваше съчувствието и жалостта.