Когато се изкачи доста високо върху камъните, той започна да копае с голи ръце. Повечето от отломките бяха твърде големи и не можеше да проникне по-надълбоко в камарата, ала Дризт отказваше да се предаде и продължаваше напред, промъквайки се през тесни и нестабилни пролуки, които всеки миг заплашваха да се срутят върху му. Не можеше да използва лявата си ръка, която Кесел бе изгорил, а от острите камъни десницата му скоро се обля в кръв, но дори и сега не спря, а продължи да претърсва купчината и след като обиколи подножието й, започна да се изкачва към върха.
Упоритостта и благородните чувства, които го водеха, най-сетне бяха възнаградени. Когато успя да се изкатери до върха на грамадата, Дризт усети познато магическо излъчване. Воден от него, той достигна малък процеп между два камъка и бръкна вътре, молейки се да открие магическия предмет невредим. Когато извади ръката си, здраво стискаше малката статуетка, изобразяваща пантера. Дризт прокара треперещи пръсти по фигурката, за да види дали е здрава. Не откри и драскотина — магията, скрита в сърцето на статуетката, бе издържала огромната тежест на камъните.
Завладяха го смесени чувства. Макар и безкрайно щастлив, че Гуенивар очевидно бе успяла да се спаси, присъствието на магическата фигурка ясно говореше, че Риджис най-вероятно не бе успял да напусне полето, преди кулата да се срути върху него. Сърцето на Дризт се сви. В този миг погледът му бе привлечен от нещо, което блещукаше в малкия процеп. Протегна ръка и извади рубинения медальон на полуръста. Страховете му се потвърдиха — Риджис бе мъртъв.
— Подобаващ гроб, храбри малки приятелю! — тъжно прошепна Дризт и в този миг реши, че отсега нататък огромната купчина камъни щеше да носи името Могилата на Риджис. Не можеше обаче да разбере какво точно бе станало и как Риджис бе изгубил медальона си — по него нямаше нито кръв, нито нещо друго, което да говори, че е висял на шията на собственика си, когато Риджис е умирал.
— Гуенивар — повика Дризт магическото животно. — Ела при мен, сянко моя!
Незабавно усети разбуждането на магията в сърцето на фигурката докато я поставяше на земята пред себе си. Появи се черна мъгла, която бързо се превърна в огромната черна пантера — здрава и поотпочинала през няколкото часа, които бе прекарала в собствената си равнина.
Дризт тръгна към приятеля си, ала внезапно спря, когато видя още едно кълбо мъгла да се появява малко встрани.
Риджис.
Полуръстът бе седнал на земята със затворени очи и широко отворена уста, сякаш се канеше да отхапе огромен залък от някакво невидимо, но очевидно много вкусно лакомство. Едната му ръка бе стисната, сякаш държеше нещо, а другата тъкмо се вдигаше пред отворената му уста.
Зъбите му изтракаха във въздуха и Риджис изненадано отвори очи.
— Дризт! — простена той. — Ама наистина, трябваше да попиташ преди да ме отмъкнеш така! Тази прекрасна котка точно ми бе уловила най-сочното месо, което съм вкусвал някога!
Дризт поклати глава и облекчено се разсмя, макар все още да не можеше да повярва на очите си.
— О, прекрасно! — възкликна Риджис. — Намерил си рубина ми! Мислех си, че съм го изгубил. Не знам защо, но той не можа да дойде с мен и котката.
Дризт му върна медальона. Гуенивар можеше да взима и други със себе си, когато прекосяваше Равнините? На всяка цена трябваше да научи повечко за това умение на магическото животно, но сега това можеше да почака.
Елфът погали врата на пантерата и я остави да се върне в собствената си равнина, за да се възстанови от тежкото изпитание.
— Хайде, Риджис — мрачно рече той. — Да идем да видим дали можем да помогнем с нещо!
Полуръстът примирено сви рамене и се изправи, за да го последва. Когато погледна към полето, което се простираше пред него и видя хилядите трупове и реките кръв, Риджис проумя разрухата, която бе сполетяла Десетте града и, потресен и разтреперан, едва успя да слезе от върха на купчината камъни.
— Победихме ли? — попита той, когато наближиха полето — не знаеше дали хората от Десетте града наричаха жестоката сеч, която виждаше пред себе си, победа или поражение.
— Оцеляхме — отвърна Дризт.
Внезапно двамата приятели чуха вик. Към тях се завтекоха неколцина рибари.