Веднъж в месеца през лятото и веднъж на три месеца през зимата (стига времето да го позволяваше) Риджис трябваше да присъства на събранията на Съвета и да изпълнява задълженията си на представител. Обикновено тези събрания се провеждаха в Брин Шандер и макар почти винаги да бяха просто дребнави спорове относно риболовните територии на градовете, рядко продължаваха повече от няколко часа. За полуръста присъствието на тези събрания съвсем не беше висока цена за монопола му върху пътуванията до южното тържище.
Битката в езерото скоро свърши (и то само с една жертва) и Риджис отново потъна в съзерцание на облаците. Зад гърба му, тъмни на фона на дърветата зад тях, се виждаха очертанията на десетината колиби, които представляваха Самотната кория. Въпреки славата, която се носеше на жителите му, за Риджис това беше най-хубавият от Десетте града. Дърветата му осигуряваха защита от свирепия вятър, а пък от тях ставаха и хубави дъски за къщите. Всъщност само отдалечеността му от Брин Шандер му бе попречила да се превърне в по-важна част от Десетте града.
Внезапно Риджис дръпна рубина, който висеше под жилетката му и се взря в чудния камък, който си бе присвоил от бившия си господар, останал сега далеч на юг, в Калимпорт.
„Ех, Пук“, мислеше си полуръстът, „да можеше да ме видиш сега.“
Елфът се опита да достигне двата ятагана, които висяха на кръста му, но снежните хора се приближаваха твърде бързо. Инстинктивно, за да се предпази от по-близкия нападател, Дризт се обърна наляво, оставяйки по този начин другата си страна незащитена. Чудовището го сграбчи в грамадните си лапи, притискайки дясната му ръка плътно до тялото, ала с лявата, която бе останала свободна, Дризт успя да извади другия си ятаган и, превъзмогвайки болката, го опря здраво на крака си — другият звяр връхлетя върху му с такава сила, че преди да успее да спре, извитото острие бе навлязло дълбоко в тялото му.
В болезнената си агония снежният човек се отдръпна, отнасяйки меча на Дризт със себе си.
Повален на земята от другото чудовище, елфът неистово се бореше да запази гърлото си от смъртоносните му зъби, макар и да знаеше, че смъртта му в ръцете на по-силния враг бе неминуема.
Внезапно Дризт чу остър пукот. Снежният човек потръпна силно, главата му се залюля конвулсивно, а по лицето му потече кървава струя мозък.
— Закъсняваш, елфе! — чу се познат глас.
Бруенор Бойният чук се показа иззад мъртвия си враг, пренебрегвайки факта, че мъртвото чудовище беше паднало върху приятеля му.
Въпреки неудобното положение, в което се намираше, Дризт не можеше да не се зарадва при вида на джуджето с неговия дълъг, остър, многократно чупен нос и прошарената му, но все още огненочервена брада.
— Знаех си, че стига само да изляза да те потърся и ще те намеря закъсал някъде.
Като се усмихваше от облекчение, а и на странностите на джуджето, което не преставаше да го учудва, елфът успя да се измъкне изпод чудовището, докато Бруенор се опитваше да издърпа брадвата си от дебелия череп на звяра.
— Кат’ замръзнал дъб са им твърди главите — изръмжа джуджето.
После стъпи здраво зад ушите на снежния човек и с мощен замах успя да освободи секирата си.
— А онуй твое котенце къде се е дянало? — продължи той.
Дризт порови из раницата си и извади малка ониксова статуетка на пантера:
— Едва ли бих нарекъл Гуенивар „котенце“ — рече той с глас, изпълнен с обич и почит.
После завъртя статуетката в ръката си, прокарвайки пръсти по изящните линии, за да се увери, че не бе пострадала от тежестта на чудовището.
— Котката си е котка — държеше на своето Бруенор. — А и защо не беше тук, когато имаше нужда от нея?
— Дори едно магическо животно има нужда от почивка — обясни Дризт.
— Ха! — изръмжа отново джуджето. — Черен е денят, когато един елф на мрака — и при това скиталец — се оставя да бъде изненадан насред полето от двама крастави снежни човека!