Но къде се намираше този друг свят? Будният ум на мистър Уейс скоро хвърли светлина и върху този въпрос. След залез небето бързо потъмняваше — всъщност имаше много кратък промеждутък на здрач — и звездите изгряваха. Те явно бяха същите звезди, които виждаме ние, подредени в същите съзвездия. Мистър Кейв позна Голямата мечка, Плеядите, Алдебаран и Сириус; следователно тоя друг свят сигурно се намираше някъде в слънчевата система и най-много на няколкостотин милиона мили от нашия. Изхождайки от това откритие, мистър Уейс установи по-нататък, че полунощното небе там е по-тъмносиньо дори от нашето небе в зимна нощ, а слънцето изглежда мъничко по-малко. И имаше две малки луни! Те приличаха на нашата луна, но бяха по-малки и явно се различаваха — едната се движеше толкова бързо, че при наблюдение движението й се забелязваше ясно. Тези луни не се издигаха високо на небето, а щом изгрееха, изчезваха: това значеше, че при всяко завъртане те се затъмняваха поради близостта си до своята първична планета. И макар че мистър Кейв не знаеше това, всичко туй съответствуваше напълно на условията, съществуващи на Марс.
Следователно може да се допусне, че когато се взираше в кристала, мистър Кейв действително виждаше планетата Марс и нейните обитатели. А щом е така, значи вечерната звезда, която светеше така ярко на небето на това далечно видение, беше чисто и просто нашата родна Земя.
Известно време марсианците — ако наистина бяха марсианци — изглежда, не са знаели, че мистър Кейв ги наблюдава. Веднъж или дваж един от тях се качвал на някоя мачта да погледне, а след малко минавал на друга, сякаш видяното не го задоволявало. През това време мистър Кейв е имал възможност да следи живота на тези крилати хора, несмущаван от тяхното внимание, и макар че описанията му след това бяха, както и можеше да се очаква, неясни и откъслечни, все пак те бяха крайно поразителни. Представете си какво впечатление би получил за човечеството марсиански наблюдател, който след трудни приготовления и уморително напрягане на очите успее да види Лондон от камбанарията на църквата „Свети Мартин“ за не повече от четири минути, Мистър Кейв не можеше да определи дали крилатите марсианци и подскачащите по пътищата и терасите марсианци са едни и същи същества и могат ли последните да си слагат крила, когато пожелаят. Няколко пъти той видя някакви тромави двуноги, прилични донякъде на маймуни, бели и полупрозрачни, които пасяха сред група подобни на лишеи дървета, а веднъж няколко от тях побягнаха, подгонени от един от скачащите кръглоглави марсианци. Последният улови едного с пипалата си, ала после изведнъж образът потъмня и мистър Кейв остана разочарован в мрака. Друг път се появи нещо голямо, което мистър Кейв помисли отначало за някакво огромно насекомо, движещо се с невероятна бързина по пътя край канала. Но когато то се приближи, мистър Кейв видя, че е лъскава метална машина с необикновено сложна конструкция. А после, като погледна пак, машината бе изчезнала.
След известно време мистър Уейс поиска да привлече вниманието на марсианците и веднъж, когато странните очи на един от тях се приближиха до кристала, мистър Кейв извика и отскочи, двамата веднага запалиха осветлението и се заловиха с жестове да дават сигнали. Но след като на края мистър Кейв се взря отново в кристала, марсианецът бе изчезнал.
Наблюденията продължиха така до началото на ноември, след което мистър Кейв, чувствувайки, че подозренията на близките му във връзка с кристала са се уталожили, започна да го взема със себе си, за да използува всяка възможност денем или нощем да се наслаждава на тези видения, които ставаха бързо най-реалното нещо в живота му.
През декември, поради голямата заетост на мистър Уейс във връзка с предстоящите изпити, по принуда сеансите бяха прекратени за една седмица, и десет-единайсет дни — не може да каже точно колко — той не видя Кейв. После пожела да поднови тези наблюдения и тъй като напрегнатата сезонна работа намаля, той отиде в Севън Дайълз. На ъгъла забеляза, че кепенците на птицепродавеца и обущаря са спуснати. Дюкянчето на мистър Кейв беше затворено.