ВИОЛЕТА (на себе си). Личи си! (На нея.) Утре някой ще се интересува, какво сме правили днес, защо сме дрямали…
СОФКА. Ний в името на велика кауза…
ВИОЛЕТА (прекъсва я). Да си чувала, че в името на най-великите каузи се вършат най-безобразните престъпления?
СОФКА (възмутено тръшка книгите, от тях се вдига прах, двете се закашлят). Бе ти ли ще ме учиш, вчерашно…
Влиза запъхтян старец по пижама. Виолета отива на мястото си отстрани бюрото, сяда до тиквите.
СТАРЕЦ. Пизацията дойде ли?
СОФКА. Кой?
СТАРЕЦ. Европизацията бе, евромагарията дойде ли?
СОФКА. Сус! Млък! Не е дошла! Ти защо си по пижама, бре? Вън! Да се облечеш прилично, марш!
СТАРЕЦ. Е, аз такова, да не закъснея! (Излиза бързо.)
ВИОЛЕТА. (На себе си.) Защо така, от векове все закъсняваме? Защо все чакаме някой да ни освободи? Няколко пъти ни освобождаваха, то не бе византийско, турско, фашистко… Строиха социализъм, чакаха комунизъм, дойде демокрация, сега чакаме европеизацията да ни оправи. Все чакаме някой друг! Не ние… някой друг… Докога?
СОФКА (на себе си). Това, младото… ще трябва да се отърва от него!
Влиза „случаен“. Обръща се към Софка.
СЛУЧАЕН. Тука детско отделение има ли?
СОФКА. Не, тук отделенията са за попораснали деца. Ела, ще ти покажа твоята стая. (Излизат.)
ВИОЛЕТА. И за вдетинени старци, най-вече! Странно, прииждат нови, и то все младежи. Защо ли?
На сцената се появява нов „случаен“ млад мъж.
СЛУЧАЕН. (Вади листче, разгъва го. Оглежда се, вижда Виолета.) Да имате Данчо Алишери, книгата „Ад“?
ВИОЛЕТА. Той се казва Данте Алигиери, италианец, предренесансов творец, и е написал „Божествена комедия“.
СЛУЧАЕН. А „Ад“ случайно да е написал?
ВИОЛЕТА. „Ад“-ът е част от божествената комедия.
СЛУЧАЕН. Да, де, той ми трябва.
ВИОЛЕТА. Защо ви е, този тук не ви ли стига? Огледайте се, попаднали сте на точното място, в точното време, за да поживеете в него!
СЛУЧАЕН. Аха, ще се огледам, отвън чакат някаква особа, европейска … Отивам да видя. (Излиза.)
ВИОЛЕТА. И този е нов, но не е наясно къде е попаднал.
Влизат двама старци и си говорят.
ПЪРВИ СТАРЕЦ. Ама тя вече била дошла и се спотайвала!
ВТОРИ СТАРЕЦ. Кой бе? Евро… магарията ли?
ПЪРВИ СТАРЕЦ. Да, бе, да! И трябвало да я познаем коя е!
Оглеждат се тревожно.
ВТОРИ СТАРЕЦ. Коя може да е?
ПЪРВИ СТАРЕЦ. Само тая новата ще да е, няма кой друг!
ВТОРИ СТАРЕЦ. Трябва да я вкараме в лудница!
ПЪРВИ СТАРЕЦ. Че ний в какво сме? То по-голяма лудница от тая няма!
ВТОРИ СТАРЕЦ. Щом и това е лудница, значи нормален свят не е останал! Ама как ще е лудница, бе? (Недоверчиво.)
ПЪРВИ СТАРЕЦ. Като не е, хайде излез де! Тук е културна лудница, с книги, да ни ашладисват, т.е. облагородяват, сега даже ще ни европеизират. Ама виж, баба Тотка избяга, спаси се, нейде… (Шепне). Тихо, Софка да не чуе, че… Я да си четем ние старите вестници…
Сядат по масите и дремят над старите вестници. Влизат Куша и Манол.
КУША. Ти, Маноле, напоследък съвсем си ме зарязал!
МАНОЛ. Нали разбираш, мила Кушке, сега се трудя над слова безсмъртни, европеизацията чакаме…
КУША. (Вижда Виолета до тиквите и заявява ядно.) Тя за тебе вече е дошла! (Обръща му гръб и отива на мястото си, хваща вестник и се скрива зад него.)
МАНОЛ. Ех, тез жени, как да поделят поет като мене, но евро младата избирам аз…
Влиза Софка, чистейки ръце о полите си, но по ръцете и остават следи от кръв.
МАНОЛ. О, евро дива, я кажи, отгде Европа ще ни наставлява?
СОФКА. От Бух (Прави с юмрук замах.) от Бухсел и от Страхбург! Отдалеч…
МАНОЛ. Ех, че си шантава, Премъдрост, наша! Да живей евронагъзацията! (Отива при Виолета, прави й реверанси.) О, доня Виолета, целувам Ви ръка!
ВИОЛЕТА. Вие, сър Манчо сте истински поет! (Иронично.)
МАНОЛ. О, доня Виолета, ласкайте ме, аз не съм поет!
ВИОЛЕТА. Как не сте?
МАНОЛ. Поет е онзи, който възсъздава прелест,