— Изненада ме пледоарията на ищеца.
— И правилно! Защото това си беше чиста проба, опит за очерняне, тъй като е ясно, че нямат никакви медицински доказателства за небрежност. Единственото хубаво нещо е, че този съдия вече сам по себе си ни дава основание да обжалваме при нужда, особено с този евтин номер на г-н Фасано по повод решението на трибунала.
— Не смятате, че се касае за непреднамерена грешка?
— Едва ли — изсумтя презрително Рандолф. — Наредих да прегледат някои от предишните му дела. Това е пример за адвокат от най-долна проба. Без никаква съвест, макар че не съм и очаквал, като се има предвид що за дела е поемал.
Алексис не бе толкова сигурна. Като гледаше тирадата на адвоката към неговата помощничка, човек оставаше с впечатление, че ако това наистина е само театър, то той определено заслужаваше „Оскар“.
— Значи ми казвате да се стегна, а вие самите вече говорите за обжалване? — въздъхна Крейг, проговаряйки за пръв път от идването на Алексис.
— Човек трябва да е подготвен за всичко — отвърна му адвокатът.
— Защо не отидете да се подготвите — предложи Алексис на Рандолф. — А пък ние с д-р Бауман ще поговорим.
— Великолепно — заяви Рандолф. Беше облекчен, че се освобождава, и махна на помощника си да го последва. — Значи ще се видим в уречения час. Ако не друго, съдия Дейвидсън поне е точен, така че очаква същото и от останалите.
Алексис наблюдаваше как Рандолф и Марк си проправят път през залата и хвърлят поглед към Крейг, преди да изчезнат в коридора. Той я гледаше мрачно, докато тя заемаше мястото на адвоката.
— Какво ще кажеш да вземем да хапнем? — предложи тя.
— Само това ми липсва, за да ми прилошее съвсем.
— Хайде тогава да излезем навън. Да се отдалечим за малко оттук.
Крейг не отвърна, но се изправи. Алексис го поведе навън от залата, покрай секцията за посетители, коридора и фоайето с асансьорите. Хората се бяха събрали на групи, някои разговаряха полугласно. Съдът излъчваше атмосфера на враждебност от всяко ъгълче и пукнатинка. Крейг и Алексис мълчаливо изчакаха асансьора и излязоха навън в светлия, слънчев ден. Пролетта най-сетне превземаше Бостън. За разлика от потискащия, внушителен интериор на съда, въздухът тук излъчваше ведрина и надежда.
След като прекосиха малък, застлан с тухли площад между съда и сърповидната сграда на Правителствения център, Крейг и Алексис слязоха по няколко реда стълби. Пресичайки с известно усилие четирите платна на оживената „Кеймбридж стрийт“, те най-накрая се озоваха пред обширната еспланада пред Сити Хол3. Площадът бе пълен с хора, излезли за глътка въздух от тесните офиси. Пред няколко щанда за плодове се редяха опашки.
Разхождайки се наслуки, двойката неусетно се намери пред входа на бостънското метро. Седнаха лице в лице на гранитния парапет.
— Слушай, аз нямам начин да те заставя да се стегнеш, освен ако ти сам не поискаш — рече му Алексис.
— Сякаш не знам!
— Но поне мога да те изслушам. Може би просто трябва да ми кажеш какво ти е.
— Да бе, как пък не! Винаги терапевтът, готов да се притече на помощ на нещастните малоумни! Защо пък ти не ми кажеш как се чувстваш? — подигравателно я изимитира Крейг.
— Стига, Крейг, да не се обиждаме. Знаеш, че вярвам в теб и съм на твоя страна в това дело.
Той не отвърна, загледан в две деца, заиграли се на фризби. Въздъхна, после се обърна към Алексис.
— Извинявай. Знам, че си на моя страна. Така е, връщам се при теб като куче с подвита опашка, без да ме питаш нищо. Оценявам го, наистина го оценявам.
— Ти си най-добрият лекар, когото познавам, а аз познавам мнозина. Имам и известна представа какво преживяваш, което парадоксално е свързано именно със способностите ти като лекар. Това те прави по-уязвим. Но като оставим това настрана, ние имаме някои неща за изясняване. Това трябва да е ясно, и въпроси ще има, но не сега. Ще имаме време да обсъдим връзката си, но първо трябва да те измъкнем от това грозно дело.
— Благодаря — рече искрено Крейг. Челюстта му затрепери, но борейки се със сълзите, той потърка очи с кокалчетата на пръстите си няколко секунди, докато се успокои. Щом почувства, че отново се взема в ръце, погледна Алексис със зачервени и мокри очи. После прокара нервно ръка през косата си.
— Проблемът е, че това грозно дело става все по-грозно. Страхувам се, че ще загубя процеса. Дявол го взел, колкото повече мисля за поведението си по време на злополуката, толкова повече се срамувам. И фактът, че сега всичко това излиза наяве, е позор и за двама ни и обида за теб.