— Нищо не виждам! — изрева той, завладян от панически ужас. — Ослепях!
Локлир реши, че Оуин се е намесил в подходящия момент, и мислено благодари на Богинята на късмета, че момчето е понаучило това-онова.
Горат вече си разменяше удари с единия от мъжете и Локлир избра другия. Внезапно разпозна облеклата им и извика:
— Квеганци!
Мъжете носеха къси туники, гамаши и кожени сандали. Противникът на Локлир бе завързал на главата си червена кърпа, а на увесения през рамото му ремък висеше ножницата на рапирата му. Самата тя в момента свистеше във въздуха пред очите на младия скуайър.
Той парира удара и от сблъсъка раната му пламна. Стиснал зъби, за да преодолее болката, Локлир премина в атака и пиратът отстъпи. Сподавен вик му подсказа, че Горат е провалил противника си.
Невидимата стрела отново профуча край него и квеганецът потрепна и вдигна ръце, сякаш да закрие очите си. Локлир не се поколеба и веднага го промуши.
Горат доуби и последния пират и изведнъж в гората се възцари тишина.
Локлир се намръщи от парещата болка в раната, но за щастие този път нямаше допълнителни поражения. Прибра сабята си в ножницата и промърмори:
— Проклет да съм!
— Ранен ли си? — попита Оуин.
— Не — отвърна Локлир.
— Тогава какво те мъчи?
Локлир огледа полянката.
— Тези тук, това ме мъчи. Някой е пратил вест, че идваме.
— Но как? — учуди се Оуин.
— Това са квегански пирати — каза Локлир. — Виж им оръжията.
— Не бих познал квеганец дори да се препъна в него — призна Оуин. — Но съм готов да ти повярвам.
— Пиратите не дебнат ли плячката си в морето? — попита Горат.
— Така правят — кимна Локлир. — Освен ако някой не им плати да завардят пътя и да причакат трима пътници. — Той коленичи до един от убитите пирати и продължи: — Погледнете ръцете му. Има мазоли от корабните въжета. Но най-сигурният довод са рапирите. — Той почна да претърсва мъртвия. — Дирете нещо, което да прилича на писмо.
Всичко, което намериха обаче, бяха няколко златни монети, два кинжала и четири рапири. Никакви бележки, нищо, което да ги насочи към онези, които бяха наели пиратите.
— Не сме чак толкова близо до Илит, че цяла група пирати да се е промъкнала далеч на север за краткото време, откакто напуснахме Ябон.
— Някой трябва да е пратил вест на юг още щом напуснах Северните земи — отбеляза замислено Горат.
— Но как? — дивеше се Оуин. — Нали ми казахте, че сте прекарали само няколко дни в Тир-Сог и че сте тръгнали оттам едва вчера.
— Странен въпрос за студент по магьосничество — подсмихна се Горат.
— Ох! — Оуин се изчерви.
— И вие ли имате Тъкачи на заклинания, които могат да правят подобни неща? — учуди се Локлир.
— Не точно такива, които при еледелите — или онези, които наричате „елфи“ — са известни като Тъкачи на заклинания. Но също разполагаме със собствени майстори на магията. Освен това мнозина твои сънародници са готови да продават уменията си за пари.
— Не съм присъствал на подобно нещо, но съм чувал за един талант, наричан „мислена реч“, който позволява на заклинателите да разговарят помежду си на огромни разстояния. Съществува още едно умение, известно като „съновна реч“. И в двата случая…
— Някой много държи да ти види сметката, а? — прекъсна Локлир момчето, втренчил поглед в Горат.
— Делекан — отвърна Горат. — Напоследък привличаше около себе си всички, които притежават подобни таланти. Знам какви са целите му, но не и същината на плана му. Боя се, че шансовете ни значително намаляват, щом срещу нас се използват и заклинания.
— Напълно те разбирам — съгласи се Локлир. — Имал съм вземане-даване с хора, владеещи заклинания не по вкуса ми. Той погледна Оуин и добави: — Номерът със заслепяването си го биваше, момко.
— Помислих си, че може да ви е от полза — отвърна смутено Оуин. — Знам няколко подобни номера, но нищо, с което да надвия и най-слабия враг. Все пак ще гледам да съм ви от полза, когато мога.
— Не се съмнявам — отвърна засмяно Локлир. — Да тръгваме за Ламут.
Ламут запречваше южния път, и то по такъв начин, че всеки тръгнал от Ябон за Илит трябваше да мине през портите му или да рискува със стръмните и опасни склонове от двете му страни.
Градът се беше разраснал бързо и във всички посоки, оставяйки във вътрешността старите и безполезни крепостни стени, а някои от къщите бяха толкова високи, че биха позволили на потенциалните нападатели да се покатерят на покривите им и оттам да прехвърлят стените.
Наближаваше залез-слънце и тримата пътници бяха уморени и изгладнели.
— Утре ще се представим на граф Касуми.