Тук на сватбеното тържество няколко млади съпруги с едри бедра и големи устни измерваха Сони Корлеоне с хладнокръвни и самонадеяни погледи. Но точно днес те си губеха времето напразно. Сони Корлеоне, въпреки присъствието на своята съпруга и трите си малки деца, се бе ориентирал към кумата на сестра си Луси Мансини. Това младо момиче, напълно осведомено за намеренията му, седеше на една градинска маса в официална розова рокля и с букет цветя в лъскавата си черна коса. Тя бе флиртувала със Сони по време на подготовката за сватбата през изминалата седмица и бе стиснала ръката му тази сутрин пред олтара. Едно момиче не можеше да си позволи повече от това.
Не я интересуваше, че той никога нямаше да бъде велик мъж като баща си. Сони Корлеоне беше силен и смел. Беше щедър и се смяташе, че сърцето му е толкова голямо, колкото и някои други части на тялото му. Не беше кротък като своя баща, а с буйна и гореща кръв, което го караше да допуска грешки в преценките си. И въпреки че много помагаше на баща си в бизнеса, мнозина бяха онези, които се съмняваха, че той ще го наследи.
Вторият син. Фредерико, наричан още Фред или Фредо, беше дете, за което всеки италианец се молеше на боговете. Той бе покорен и предан, винаги в помощ на баща си и на трийсетгодишна възраст все още живееше с родителите си. Нисък и широкоплещест, той не беше красив, но имаше същата характерна за семейството глава на Купидон с шлем от къдрава коса над кръглото лице и чувствени извити устни. Само че у Фред тези устни не бяха чувствени, а студени като гранит. Макар и склонен към раздразнителност, той все пак беше опора за баща си, никога не спореше с него и не му създаваше грижи с неприлично поведение с жени. Въпреки всички тези достойнства, той нямаше онова обаяние на личността и животинска сила, толкова необходими, за да се разпорежда с хората, и затова се смяташе, че и той няма да наследи семейния бизнес.
Третият син, Майкъл Корлеоне, не стоеше при баща си и двамата си братя на вратата, а седеше на една маса в най отдалечения ъгъл на градината. Дори там обаче не можеше да се отърве от проявите на внимание, които приятелите на семейството му оказваха.
Майкъл Корлеоне беше най-малкият син на дон Корлеоне и единственият, който бе отказал да се вслуша в напътствията на великия човек. Той нямаше пухкавото лице на Купидон като другите деца, а черната му лъскава коса беше по-скоро права, отколкото къдрава. Кожата му беше гладка и матова и ако беше момиче, щяха да кажат, че е красив. Беше толкова нежен, че по едно време дон Корлеоне се бе загрижил за мъжествеността на най-малкия си син и забрави за тревогите си чак когато Майкъл Корлеоне навърши седемнайсет години.
Сега този най-малък син седеше на една маса в най-отдалечения ъгъл на градината, за да подчертае отчуждението си от бащата и семейството. До него седеше американското момиче, за което всички бяха чували, но никой не я бе виждал до този ден. Той, разбира се, спази приличието, като я представи на всички присъствуващи на сватбата, включително и на своето семейство. Не им направи особено впечатление: беше прекалено слаба, прекалено руса, лицето й — прекалено интелигентно за жена, а държането й — прекалено свободно за момиче. Името и също звучеше странно в техните уши: наричаше се Кей Адамс. Ако им бе казала, че семейството й се е преселило в Америка преди двеста години и че името й е съвсем обикновено, те само биха свили рамене.
Всички гости забелязаха, че дон Корлеоне не обръщаше специално внимание на третия си син. Преди войната Майкъл бе неговият любимец и очевидно наследникът, избран да поеме семейния бизнес, когато му дойде времето. Той притежаваше цялата спотаена сила и ум на великия си баща, вродения инстинкт да действува по такъв начин, че хората не можеха да направят нищо друго, освен да го уважават. Когато обаче избухна Втората световна война, Майкъл Корлеоне отиде доброволец във флота. С това той пренебрегна изричната забрана на баща си.
Дон Корлеоне нямаше никакво желание, нито намерение да позволи най-малкият му син да бъде убит заради чужди интереси. Бяха подкупени лекари, направени тайни приготовления, пръснати много пари, за да се вземат необходимите предпазни мерки. Но Майкъл беше пълнолетен и нищо не можеше да се направи против собствената му воля. Той се записа доброволец и се би в Тихия океан. Стана капитан и бе награден с медали. През 1944 година снимката му бе отпечатана в списание „Лайф“ заедно с фоторепортаж за неговите подвизи. Един приятел бе показал списанието на дон Корлеоне (семейството му не бе посмяло), а той бе изсумтял презрително: