Хенрик Сенкевич
Кръстоносци
ПЪРВА ЧАСТ
I
В Тинец, в кръчмата „Свирепият тур“, която принадлежеше на местното абатство, седяха няколко души и слушаха разказите на един опитен воин. Той бе дошъл от далечни страни и разправяше за всичко, което му се бе случило на война и при пътуване.
Пътникът имаше брада, беше на зряла възраст, широкоплещест и много едър, но измършавял; косата му беше прибрана в мрежа, обшита с мъниста; носеше кожена дреха с дълбоки отпечатъци от бронята, а върху дрехата — пояс от медни скоби; на него висеше нож в рогова ножница, а на бедрото — къс, удобен при пътуване меч.
До него на масата седеше момък с дълга коса и весел поглед, навярно негов другар, а може би оръженосец, защото беше облечен със също такава пътна кожена дреха, по която бронята също беше оставила дълбоки следи. Останалите събеседници бяха двама земевладелци от околностите на Краков и трима граждани с червени надиплени шапки, чиито островърхи краища висяха отстрани чак до лактите им.
Стопанинът, немец с жълтеникава качулка и изрязана назъбена яка, наливаше на гостите от голяма кана силно пиво в глинени канички и се вслушваше с любопитство във военните разкази.
Но с още по-голямо любопитство слушаха гражданите. По това време омразата, която при крал Локетек1 разделяше Гражданите от рицарите-земевладелци, беше доста намаляла и гражданите бяха вирнали глава много повече, отколкото по-сетне. Тогава още се ценеше готовността им „ad concessionem pecuniarum“2, за това в кръчмите често се виждаха търговци да пият другарски с шляхтата3. Тях дори ги приемаха на драго сърце като хора с повече пара на ръка: те обикновено черпеха благородниците.
Така и сега те седяха, разговаряха и от време на време намигаха на стопанина да напълни каничките.
— Та, значи, вие, благородни рицарю, доста свят сте обходили? — каза един от търговците.
— Малцина от ония, които сега прииждат от всички страни към Краков, са видели толкова — отговори новодошлият рицар.
— А ще се струпа много свят — продължи гражданинът. — Голям празник и голямо щастие за кралството! Разправят, и така трябва да е, че кралят заповядал да постелят цялата спалня на кралицата със златоткана коприна, обшита с бисери, а над леглото да направят също такъв балдахин. На рицарските арени ще има забави и турнири, каквито светът не е виждал досега.
— Куме Гамрот, не прекъсвайте рицаря — каза вторият търговец.
— Не го прекъсвам аз, куме Ейертретер, но мисля, че и нему ще е драго да узнае какво се разправя, защото и той навярно отива в Краков. Днес ние и без това няма да се върнем в града, защото, доде стигнем, ще затворят портите, а през нощта гадинките, които се въдят в талаша, не ще ни оставят да спим, така че имаме време за всичко.
— Та вие на една дума отговаряте с двайсет. Взехте да остарявате, куме Гамрот!
— Все още мога да нося вързоп влажно сукно под една мишница.
— Хайде де! Такова, което прозира като сито.
Но пътникът-воин прекъсна препирнята, като каза:
— Разбира се, че ще остана в Краков, защото чух за състезанията и ще бъда доволен да опитам силата си на арената — та и братовият ми син също, който при все че е млад и голобрад, е повалил на земята не една броня.
Гостите изгледаха момъка, който се усмихна весело, прибра с ръце дългата си коса зад ушите и поднесе към устата си каничката с пиво.
А старият рицар прибави:
— Пък и да бихме искали да се върнем, няма къде.
— Как така? — попита единият от шляхтичите. — Отде сте вие и как се казвате?
— Аз се казвам Мачко от Богданец, а този юноша ми е братов син и се казва Збишко. Гербът ни е тъпа подкова, а бойният призив на рода ни е Градовци!
— А къде е вашият Богданец?
— Ех, братко, по-добре попитайте къде е бил, защото го няма вече. Още през войната на гжималитчите с наленчите изгориха нашия Богданец до основи; остана само старата къща, всичко друго разграбиха, слугите се разбягаха. Остана само гола земя, защото и селяните, които ни бяха съседи, забягнаха в горите. Наредихме се ние отново с брата, бащата на този юноша, но на следната година водата отнесе всичко. После брат ми умря, а като умря, аз останах сам със сирачето. Помислих си тогава: не ще уседя аз тук! А по онова време се приказваше, че ще има война и че Яшко от Олешница, когото крал Владислав беше изпратил във Вилно да смени Миколай от Москожов, търсел усърдно рицари по цяла Полша. А аз, като познавах добре достойния абат и наш сродник Янко от Тулча, заложих му земята си, с парите купих оръжие, коне — приготвих се както трябва за война; качих на един по-дребен кон момчето, което беше на дванайсет години, и хайде при Яшко от Олешница.
1
Крал Владислав I (1306–1333) — наречен с прякора Локетек, („Лакътче“), поради дребния си ръст. — Б. пр.